Постинг
20.10.2010 13:40 -
За шведската левица в контекст на изборите от 19.9.2010 г.
Автор: iw69
Категория: Политика
Прочетен: 1267 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.03.2011 11:24
Прочетен: 1267 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 27.03.2011 11:24
Иван Аладжов,
Любен Аладжов
ЛЯВОТО ПОЛИТИЧЕСКО ПРОСТРАНСТВО в ШВЕЦИЯ
На изборите от 19.9.2010 г. т.нар. "Червено-зелена" коалиция в Швеция от Социалдемократи, Лява партия и Зелени претърпя неуспех, постигайки 43,6% спрямо 49,3% за четирипартийната дясно-центристка коалиция "Съюз за Швеция". Като най-тежки бяха загубите за Шведската социалдемократическа работническа партия (ШСДРП). За нея гласуваха под 31%, което е най-лошият резултат за тази формация от пролетта на 1914 г. насам и загуба на около 1/3 от избирателите й спрямо 90-те години на миналия век. Също и по-малката Лява партия с 5,6% не успя да се представи добре - това е най-слабият й резултат от 1991 г. и загуба на повече от половината й избиратели спрямо най-доброто й представяне през 1998 г. Единствено Зелената партия от Лявата коалиция успя да се подобри с 2 процента до 7,3%.
След Първата световна война социалдемократите управляват в продължение на общо 70 години съдбините на Скандинавската страна. А днес за втори пореден мандат трябва да се задоволят с не особенно завидната роля на опозиция. След 1945 г. страната само в продължение на 13 години не се управлява от ШСДРП, която, макар и през последните 2 десетилетия да бе силно заразена от неолибералните идеи отвъд океана, до началото на 90-те се стараеше да обезпечи социалния статус на населението чрез политиката на т.нар. благоденствие за всички. Този превърнал се в легенда модел, за който през миналия век се говореше като за феномена на "шведското социално-икономическо чудо", бе постигнат тогава именно от социалдемократическите правителства. След ІІ-та Световна война само за няколко години бедната преди това аграрна страна се превърна в една от най-проспериращите и високо развити нации в света. Но финансово-икономическият срив в Швеция през 90-те години разби социалдемократическата мечта за държавата-закрилничка и за всеобщото благоденствие в рамките на пазарното стопанство. Тогавашната и в още по-силна степен днешната криза хвърли социалната система на страната в хаос, от който тя не успя да се възстанови. А основите на протичащия днес демонтаж на шведската социална държава бяха заложени още от управляващите през 90-те години социалдемократи. След кризата в Швеция от миналото десетилетие партията рязко промени политиката си и зави остро към политическия център, което по-късно се оказа с неблагоприятни последствия за нея и за страната. Защото както след войната Швеция бе авангардът на социалдемократическия модел за грижеща се за всички държава, така през последните 20 години тя се превърна в поредния неолиберален експеримент за нейния демонтаж.
Но за да разберем по-добре поредния за Европа неуспех на социалдемократическа партия е нужно да се върнем по-назад във времето и да се запознаем с историята на шведската левица.
Шведската социалдемократическа работническа партия
Шведската социалдемократическа работническа партия (Sveriges socialdemokratiska arbetarepartiet) е най-старата и най-голяма политическа формация в Швеция. Тя е снована на 23.4.1889 г. като революционна партия на шведския пролетариат и секция на II-рия Интернационал.
За начало на социал-демократическото движение в Швеция се счита речта, произнесена от Август Палм на 6.11.1881 г. в хотел «Стокхолм» в Малмьо. Той пледира за въвеждането на всеобщо избирателно право. (До тогава право на глас имат само богатите мъже, които представляват само 5% от населението на страната). Организирането на профсъюзите през 80-те години на 19-и век и началото на издаване на социалдемократически вестници през 1882 г. в Малмьо и 1885 г. в Стокхолм от Август Палм представляват първите важни стъпки по пътя към възникването на самата партия.
В началото си ШСДРП се развива под силното идеологическо влияние на ревизионистки ориентираната германска социалдемокрация. Първите програми на шведската партия приемат много от германската Готска програма, а по-късно и от Ерфуртската програма. Според тях социалистическата промяна на общественото устройство трябва да се осъществи чрез реформи след демократично и легитимно завземане на властта чрез избори.
Първи председател на партията става Клас Толин през 1896 г., като до тогава социалдемократите имат колективно ръководство. Същата година път с подкрепата на либералите за първи в парламента влиза социалдемократа Ялмар Брантинг, а 1920 г. той става и първият социалдемократически министър-председател. През 1898 г. се сформира Централен съвет на профсъюзите, т. нар. "Национална организация". Здравата връзка от тогава между партия и профсъюзи е от голямо значения за развитието на шведското работническо движение.
Политическата борба в началото на 20-тия век е насочена главно към извоюване на всеобщо избирателно право. Главните им съюзници в тази борба са "Либералите", в чието правителство от 1917 до 1920 г. те участват като коалиционни партньори. След постигането на главната цел, въвеждането на всеобщото избирателно право, включително и за жените, сътрудничеството с либералите приключва. Вътрешните противоречия между реформисткото и ляво-радикалното крило на социалдемократите достигат връх по време на Първата световна война и завършват с изключване от партията на лявото крило, което основава своя "Лява социалдемократическа партия на Швеция" (Sveriges socialdemokratiska vaensterparti), преименувана от 1921 г. в "Комунистическа партия".
Очакванията, че след извоюването на изборната реформа през 1921 г. ще се спечели и мнозинство в парламента не се оправдават. Всъщност социалдемократите на два пъти между 1920 и 1926 г. управляват, но без парламентарно мнозинство със слаби правителства, въпреки високите изборни резултати от около 40%. Едновременно с това партията се радикализира - призивите за социализиране и одържавяване в икономиката става все по-силни.
Под натиска на световната икономическа криза и масовата безработица, както и поради надигащата се заплаха от фашизъм политиката за национализация остава на втори план. След изборите през 1932 г. (41%) ШСДРП подкрепяна от Селската партия сформира правителство на малцинството с министър-председател Пер Албин Ханссон (1932-1946 г.), което провежда политика, насочена главно към преодоляване на кризата. През 1936 г. сътрудничеството между двете партии се задълбочава със сформирането на правителствена коалиция. Стабилното парламентарно мнозинство позволява на коалицията да провежда активна социална политика и да изработи известната програма "Народен дом" на всеобщото благоденствие в Швеция.
1928 г. Пер Албин Ханссон , председател на ШСДРП, възприема понятието за "Народния дом", възникнало още преди Първата световна война като метафора за политическа визия, възникнала първоначално в националистически и дясноконсервативни кръгове, за да опише целите на социалдемократическата политика. В дебата в парламента (Рикстага) на Швеция той произнася своята прочута (в Швеция) реч, в която между другото казва:
"Фундаментът на "Народния дом" е солидаритета и съгласието. В този дом няма да има привилегировани и онеправдани. галени и доведени деца. Там никой няма да гледа от високо на другия, никой няма да се опитва да се стреми към лична изгода за сметка на другите, силният няма да подтиска и ограбва слабия. В добрия дом ще царуват равенство, грижовност, сътрудничество готовност за помощ. Приложено към "Народния дом" това ще означава премахване на всички прегради, който сега разделят гражданите на привилегировани и онеправдани, на господстващи и подчинени, на богати и бедни, на преуспяващи и неудачници, на ограбващи и ограбвани."
Със споразумението от Залцьобаден от 1938 г. се постави основния камък на трайното шведско социално партньорство и страната започна изграждането на "Народния дом" - държавата на всеобщото благоденствие, която и до днес още е символ за страната. Политиката на "Народния дом" предствлява ново отдалечаване на шведската социалдемокрация от марксизма и обръщането й към към строго националистически цели и чувства. Въпреки използването на тази метафора, определението "Народен дом" никога не бе включено в програмата на ШСДРП. Подобна идея бе заложена и от нацистите в тяхното понятие "народна общност" ("Volksgemeinschaft"). Не случайно след идването на Хитлер на власт Швеция прояви разбиране към фашистката идеология и разреши на крупни нацистки военни съединения да преминат през нейна територия към северната част на Източния фронт. Тази проява бе отбелязана със задоволство и в реч на Гьобелс. Не напразно след разгрома на фашизма и след смъртта 1946 г. на Пер Албин Ханссон наследилият го Таге Ерландер заменя компроментираното донякъде понятие "Народен дом" с определението "Силно общество", а по-късно с "Държава на всеобщото благоденствие". Дълбоките корени на шведската националистическа идеология обясняват в известна степен и разпространението на неонацизма днес в Швеция.
Избухването на Втората световна война забавя изпълнението на програмата "Народен дом". За преодоляване на нейните предизвикателства с участието на три консервативни партии се образува така нареченото "правителство на концентрацията", което трябва да се справи с политическите и икономически затруднения от бушуващата война. Въпреки тези събития през 1940 г. ШСДРП постига най-добрия изборен резултат в своята история с 53,8%.
След разгрома на фашизма 1945 г. дейността на "правителството на концентрацията" се прекратява и възникват ожесточени разногласия между социалдемократическата партия и буржоазния политически блок. С големи усилия Таге Ерландер успява на изборите 1948 г. (46%) да осигури наново управление на страната от социалдемократическо правителство на малцинството. Провежданата от него политиката на пълна трудова заетост и изграждането на държава на всеобщото благоденствие осигурява за дълго време впоследствие управление на социалдемократите. Най-големият си изборен успех след войната ШСДРП постига 1968 г., когато получава над 50% от гласовете и председател на партията и премиер на партията става Олоф Палме, който дълги години утвърждава облика си на уважаван политик, привърженик на мира и разоръжаването, борец за сътрудничество между двата враждуващи блока.
Промените в конституцията 1971 г., икономическите затруднения, породени от петролната криза 1973 г., както и споровете около използването на атомните централи като източник на енергия създават на ШСДРП поредица проблеми, които водят 1976 г. до падането й от власт.(изборен резултат 42,7%).
След пауза от 6 години, през 1982 г. "Шведската социалдемократическата работническа партия" отново е в управлението след победа с 45,6%. Но терористичното убийство на на нейният ръководител Oлоф Палме 1986 г. дълбоко разтърсва страната и блокира острите борби на политическата сцена. Наследникът на Палме, Ингвар Карлссон продължава неговата политика, но през 1990 г. изпада в затруднено положение, когато заради разразилата се тежка финансово-икономическа криза в Швеция предлага редица непопулярни мерки, като замразяване на цени и заплати, забрана на стачките и т.н., все мероприятия от кухнята на неолибералите. Следващата година социалдемократите губят съответно изборите със сравнително лош резултат от 37,7% и на власт идва дясна правителствена коалиция начело с неолиберала Карл Билдт. Но при неговото консервативно управление бюджетната криза се изостря още повече, а за стабилизацията на държавните финанси се предприема сериозен демонтаж на шведската социална система и масивна приватизация на редица публични предприятия и услуги, което не допада на традициите на шведите.
Затова на изборите 1994 г. социалдемократите получават сравнително добър резултат от 45,3% и отново успяват да съставят правителство на малцинството начело с Ингвар Карлссон. Населението му гласува доверие, с очакване да се справи по-безболезнено с предизвикателствата на кризата. Същата година се гласува за влизането на Швеция и в Европейския съюз, което се подкрепя от партийното ръководство. Но този вот показва, че по отношение на членството в ЕС членската маса на партията е дълбоко разединена. 1996 г. Ингвар Карлссон предава своя пост на колегата си Йоран Перссон. Проблемът за влизането в ЕС до известна степен се неглижира от партията, докато през 2000 г. тя най-после се решава да проведе допитване за евентуалото влизане на Швеция в Европейския икономически съюз. Допитването, проведено през 2003 г. показа наличието на силни антиевропейски настроения сред много партийци, включително и всред членове на правителството. Освен това социалдемократическия кабинет продължи антисоциалната политиката на консервативните си предшественици. За тази политика ШСДРП бе наказана на изборите 1998 г., постигайки едва 36,4% от гласовете. Въпреки това тя съумя отново да състави правителство на малцинството с поддръжката на много добре представилата се Лява партия и на Зелените. Вътрешнопартииният дебат около членството в ЕС връща в известна степен доверието на избирателите и на изборите 2002 г. ШСДРП се подобрява до почти 40% и отново съставя толериран от Левите и Зелените кабинет.
На изборите през 2006 г., обаче, социалдемократите постигат лош резултат от под 35%. Тяхното правителство на малцинството повече не е в състояние да съществува и след 12 годишно управление те трябва отново да преминат в опозиция. Загубата на изборите бе приписана между другото на лошия кризисен мениджмънт по време на цунами-катастрофата през 2004 г., на продължаващата несвойствена за партията политика без социална ориентация и на непопулярността на премиера Йоран Перссон. Непосредствено след загубата на изборите той оттегли кандидатурата си и за председателския пост. На конгреса през март 2007 г. на него за първи път е избрана жена, Moна Салин. Но и това не спира упадъка на социалдемократите. На изборите през септември 2010 г. те отново претърпяват загуба и въпреки че останаха все още партия с най-висок изборен резултат, се сриват под 31%, получавайки само 113 от 349 места в парламента.
Идеологически ШСДРП днес е ориентирана към социалната демокрация, политкоректността, сътрудничеството с профсъюзите и възстановяването на социалните програми. Тя членува в Социнтерна и Партията на Европейските социалисти. Социалдемократите са по-популярни в северната част на страната и към момента имат малко над 100 000 члена.
И все пак, кои са причините за пропадането на пратията на изборите след 2006 г.?
След три години криза, управлението на дясно-консервативното коалиционно правителство успя да стабилизира бюджета, но за сметка на помощите за болните и безработните и продължи мащабната приватизация, която доведе страната до най-голямата сред младите хора в Европа безработица. При такива условия би трябвало да е лесна задача за новия Червено-зелен съюз да спечели обратно властта. Но вместо това социалдемократите отново пропаднаха до 30,9 %, най-лошият резултат от 100 години насам. Подкрепата на Лявата и Зелената партия се оказа недостатъчна, за да се компенсира провала на лидера.
Как се стигна до това? Краткият отговор е: виновна е пасивността и липсата на каквато и да е класово ориентирана политика на социалдемократите, което даде възможност консервативната опозиция да се обяви още на изборите 2006 г. за "новата партия на трудещите се" и дори да се самопровъзгласи за "единствената работническа партия", и то само заради незначителното намаление на данъците за работещите, независимо от силно орязаните помощи за здравеопазване и безработица.
В направеният от социалдемократите анализ за изборния резултат се казва, че резултатът се дължи на одесняване на избирателите, на проблеми с медиите и на неуспех да обяснят на обществеността своите послания. С други думи оценката е, че в самите им послания няма грешки, а са сгрешили тези, които са ги транспортира към обществото. Всичко това няма нищо общо с реалността. Социалдемократите и "Левицата" пожънаха на изборите само това, което бяха посяли. През изтеклите 4 години те проявиха твърде слаба опозиционност и мобилизация срещу нападките на управляващите. Ето защо на десницата беше дадена възможността да диктува тематика на дискусиите по медиите, а левицата остави впечатлинието, че тя няма свои отговори на проблемите, или поне няма отговор, който да се отличава ясно от този на нейните опоненти. Десницата успя да се възползва от всички тези предимства, от липсата на истинска алтернатива в опонента и от породеното от кризата отчаяние. И както днес се случва в много други страни на Европа упадъкът на социалдемокрацията е следствие от обстоятелството, че тя прави впечатление, че не преследва цели в интерес на трудещите се, а все още е заслепена от неолибералните идеи.
----------------------------------
Изборни резултати на ШСДРП:
*1911 г — 28,5%
*1914 г (пролетта) — 30,1%
*1914 г (есента) — 36,4%
*1917 г — 39,2%
*1920 г — 36,1%
*1921 г — 39,4%
*1924 г — 41,1%
*1928 г — 37,0%
*1932 г — 41,1%
*1936 г — 45,9%
*1940 г — 53,8%
*1944 г — 46,7%
*1948 г — 46,1%
*1952 г — 46,1%
*1956 г — 44,6%
*1958 г — 46,2%
*1960 г — 47,8%
*1964 г — 47,3%
*1968 г — 50,1%
*1970 г — 45,3%
*1973 г — 43,8%
1976 г — 42,7%
*1979 г — 43,2%
*1982 г — 45,6%
*1985 г — 44,7%
*1988 г — 43,2%
*1991 г — 37,7%
*1994 г — 45,3%
*1998 г — 36,4%
*2002 г — 39,9%
*2006 г — 34,9%
*2010 г — 30,9%
Ръководители на ШСДРП:
* 1889—1896 коллективно ръководство
* 1896—1907 Клас Толин
* 1907—1925 Ялмар Брантинг, министърпредседател 1920, 1921-23, 1924-25
* 1925—1946 Пер Албин Ханссон, министърпредседател 1932-36 и 1936-46
* 1946—1969 Таге Ерландер, министърпредседател 1946-1969
* 1969—1986 Олаф Палме, министърпредседател 1969-76 и 1982-86
* 1986—1996 Ингвар Карлссон, министърпредседател 1986-91 и 1994-96
* 1996—2007 Йоран Перссон, министърпредседател 1996-2006
* от 2007 Мона Салин
---------------------------------
Лявата партия (Vaensterpartiet)
"Лявата партия" е шведска парламентарно представена партия, защитаваща леви социалистически позиции. Днес тя наброява около 10 000 члена. Председател от 2004 г. е Ларс Оли. На изборите 2006 г. формацията получи 5,85% и 22 от 349-те места в парламента. 2010 г. за нея гласуваха близо 322 хил. души и тя получи 5,6%, респ. 19 мандата. Но този изборен резултат може да се оцени като неуспех на лявата пространство, поради това, че на този вот социалдемократите претърпяха своя пореден тежък провал.
"Лявата партия" е учредена през размирната и в Швеция 1917 г. от група леви социалисти, изключени от "Социалдемократическата партия" и получава на изборите с.г. 8,1%. На конгреса й 1921 г. от новата партия бяха отстранени всички антиленинисти и тя смени името си в "Комунистическа партия на Швеция" (Sveriges kommunistiska parti). Допълнителни вътрешни противоречия доведоха до нови вълни от чистки на по-десните групировки около Зет Хеглунд (1924 г.) u Kaрл Kилбом (1929 г.). Те създават свои политически формации, които обаче не просъществуват дълго време. Тези вътрешнопартийни брожения водят до загуба на 3/ 4 от партийните членове и срив на изборателната подкрепа за партията, която пада 1932 г. до абсолютния си минимум от 3%.
От 1924 г. до след края на Втората световна война дейността на шведската компартия е подчинена на политиката на Коминтерна. В началото на ІІ-та Световна война броят на партийните й членове достига 20 000 души. Периодът на войната е тежко време за партията: вестниците й са забранени, а около 2000 нейни членове интернирани. Правителството замисля нейната забрана. Швеция, въпреки участието на социалдемократите във властта, оказва логистична подкрепа на нацистка Германия, позволявайки немски военни съединения да преминат през нейна територия към Северния фронт.
След смъртта на Сталин и конфликта между СССР и Китай шведската компартия претърпява тежки вътрешни дискусии, които в крайна сметка ведят във втората половина на 60-те години до отцепването от нея на нови комунистически формации - промаоистки и просталинистки.
От средата на 60-те години в Vaensterpartiet започна вътрешна реформаторска дейност и партията възприема своя, по-самостоятелна политика. През 1967 г., след отцепването на просталинисткия и промаоистки "Комунистически съюз на марксистите-ленинисти", се стига до нова промяна на името й в "Лява партия - коммунисти". Тя се обяви в подкрепа на парламентарната демокрация като форма на държавно управление, припознава позициите на еврокомунизма и декларира стремеж към обединение с всички леви социалистически сили в страната. Вследствие на разцепленията, които я отслабват през 1968 г. тя постига отново лош изборен резултат от само 3%, след като 1944 г., вследствие на принципните си позиции по време на войната е достигнала до подкрепа от над 10%.
След рухването на източноевропейския социализъм развитието й като Лява партия се бележи от отказа й през 1990 г. от обозначението "Комунисти" в името й и в новата й програма (1993 г.). В програмата си формацията се самоопределя като социалистическа и профеминистка партия. Поемането на председателството от популярната Гудрун Шиман с.г. и ясното й позициониране в средата на 90-те години срещу присъединяването на Швеция към ЕС й донесоха през 1998 г. най-добрия изборен резултат с 12% в цялата нейна история. Това положи началото на тясно парламентарно сътрудничество със социалдемократите и подкрепа на тяхното управляващо в малцинство правителство. Но това приближаване към социалдемократите в последствие се оказва пагубно за партията.
След 1998 г. партийното председателство на Гудрун Шиман стана все по-оспорвано. Все по често й се повдига обвинението, че пренебрегва основните принципи на партията и се сближава твърде много със социалдемократите. Това намира отражение и в социологичните проучвания: ако през декември 2000 г. за партията биха готови да гласуват 16 %, то по време на парламентарните избори 2003 г. това сториха едва 8%. Тази загуба за Гудрун Шиман бе подсилена и от отправените й през януари с.г. обвинения за недеклариране в пълен размер на приходи. След оставката на Шиман и кратък преходен период председател на партията стана Ларс Оли, който е на този пост и до днес.
Но изборът на Ларс Оли не е безпроблемен. В партията се бе сформирала група под името "Лява алтернатива" (Vaegval Vaenster), която въпреки своето име тендира по-скоро надясно в неолиберална посока и идеологически се ориентира повече към социалдемокрацията.
За първи път Ларс Оли попада под публичен медиен обстрел по време на репортаж на шведската телевизия SVТ през 2004 г., в който той, след като открито се самоопредели като комунист, бе обвинен от участващите в дискусията представители на "Лявата алтернатива", че създава от партията гнездо на комунизъм от съветски тип. Ларс Оли възрази на това обвинение, че той не е комунист от съветски тип, а по-скоро се бори за комунизъм в смисъла на "безкласово общество".
Един по-балансиран телевизионен репортаж от 2006 г. коригира след това представата за "комунистическата" Лява партия. Журналистът Дан Йосефссон стигна до извода, че Vaensterpartiet в никакъв случай не може да бъде считана за комунистическа партия и че програмно тя е изградена по-скоро на кейнсиянски принципи, т.е. тя е за пазарна икономика, в която държавата да играе само по-активна роля. В тази светлина трябва да се разглежда и искането на партията да се преодолее безработицата чрез създаване на 200 000 нови работни места в публичния сектор. Междувременно Ларс Оли оттегли заявлението си, че е комунист.
Но тъкмо тази неопределеност на шведската Лява партия, комбинирана с насадената в общественото представа, че "комунизъм" непременно означава съветския бюрократичен модел, в съчетание със сближаването й със социалдемократите са главната причина за упадъка на Vaensterpartiet след 1998 г., която от тогава до днес вече е загубила половината от избирателите си и продължава да върви надолу.
В Европейския парламент шведската Лява партия е част от фракцията на Обединената европейска левица като член на партниращата й формация Северна зелена левица, без да участва в Европейската лява партия.
Партията на "Зелените"
(Miljopartiet de Grona)
Тази екологична политическа формация на Швеция е основана през 1981 г. от привърженици на движението против ядрената енергетика, формирало се на референдума от 1980 г. Зелените нямат председател на партията, а само двама говорители, мъж и жена, като символ на равнопоставеността на половете. От 2002 г. това са Петер Ерикссон u Maрия Ветерстранд. От 1982 г. Зелените участват в парламентарни избори, но отначало без успех. 1988 г., след катастрофата в Чернобил, те за първи път прекрачват 4%-овата бариера, получавайки 5,5% от гласовете и 20 места в Рикстага. На изборите 1991 г. те отново падат под 4%-овата граница и губят депутатските си места, оставайки представени само в управлението на комунално ниво. 1994 г. те постигат 5% и 18 мандата. От тогава Зелените са в праламента и до днес.
През 1998 г., когато получават 4,5% от гласовете, те влизат в правителство на малцинството в коалиция със социалдемократите и лявата партия. На изборите за Европарламент през 2002 г. Зелените слабо се подобряват до 4,6% и получават 1 мандат. 2004 г. те достигат близо 6% и остават в управлението до 2006 г., когато Червено-зелената коалиция пада от власт. За "Зелените" тогава гласуват 5,2%, което им осигурява 19 парламентарни мандата. На 7 юни 2009 г., на следващите избори за Европарламент "Зелените" се представят много добре и достигат 11%, респективно 2 евромандата. Най-добрият успех на национални избори "Зелените" постигат през септември 2010 г. с 7,3% и 25 места в парламента.
В партията днес членуват около 10 000 предимно млади хора. Зелените са против членството на Швеция в Евросъюза и настояват за провеждане на нов референдум за излизане от него. Тя се обявява също и против използването на ядрената енергия, за разработката и внедряване на алтернативни енергийни източници. Понастоящем партията на "Зелените" може да са счита по-скоро за лява политическа сила, макар че има известни тенденции след последните избори да подкрепя по някои въпроси дясно-консервативното малцинствено правителство. В някои общини Зелените си взаимодействат от отдавна с либералите. На наднационално ниво формацията членува в Европейската зелена пратия.
Комунистическа партия
(Kommunistiska Partiet)
Това е най-малката и най-радикална формация днес в лявото политическо пространство на Швеция. Образувала се е 1970 г. чрез отцепване на просталинисткото крило от маоистко ориентирания "Комунистически съюз на марксистите-ленинисти", отделил се от своя страна през 1967 г. от "Лявата партия", и саморазпуснал след няколко трансформациии през 1990 г.
Първият й председател е Франк Бауде. От 1999 г. на негово място застава Aндерс Карлсон, който ръководи партията и до днес. Партийният вестник "Proletaeren" излиза веднъж в седмицата. Първоначалното име на партията "Koмунистическа пратия на марксистите-ленинисти (революционери)" се променя в днешното й име на 14-ия конгрес в Гьотеборг, състоял се на 7.1.2005 г.
Девизът на партията е "Класа против класа" и тя се определя като революционна, комунистическа партия, която се бори за цялостно преустройство на обществото, за премахване на капитализма и за замяната му с едно ръководено от работниците социалистическо общество. По тези причини партията се намира под наблюдението на шведските тайни служби "Saepo".
Членовете й наброяват днес около 1500 души, предимно млади хора, включително известни артисти като Свен Волтер, Ласе Брандеби, Keнт Aндерсон, Toта Незлунд, Фред Aкерстрьом и др. По тактически съображения "Комунистическата партия" не участва в национални и европейски избори. На местните вотове за нея гласуват общо около 15 000 избиратели и тя разполага към момента с 6 места в общински съвети, включително и във втория по големина град на Щвеция, Гьотеборг. Нейните райони на най-голямо влияние са Lysekil, Karlshamn, Gislaved, където на избори достига до около 5%.
Младежката й организация, учредена 1994 г., се нарича "Revolutionaer Kommunistisk Ungdom - Революционна Комунистическа младеж". Партийният вестник "Пролетарий" излиза седмично от 1970 г. и има тираж от 3 000 екземпляра. Компартията не членува в нито една наднационална политическа формация.
-------------
Публикувана в сп. "Ново Време", бр. 12/2010
Любен Аладжов
ЛЯВОТО ПОЛИТИЧЕСКО ПРОСТРАНСТВО в ШВЕЦИЯ
На изборите от 19.9.2010 г. т.нар. "Червено-зелена" коалиция в Швеция от Социалдемократи, Лява партия и Зелени претърпя неуспех, постигайки 43,6% спрямо 49,3% за четирипартийната дясно-центристка коалиция "Съюз за Швеция". Като най-тежки бяха загубите за Шведската социалдемократическа работническа партия (ШСДРП). За нея гласуваха под 31%, което е най-лошият резултат за тази формация от пролетта на 1914 г. насам и загуба на около 1/3 от избирателите й спрямо 90-те години на миналия век. Също и по-малката Лява партия с 5,6% не успя да се представи добре - това е най-слабият й резултат от 1991 г. и загуба на повече от половината й избиратели спрямо най-доброто й представяне през 1998 г. Единствено Зелената партия от Лявата коалиция успя да се подобри с 2 процента до 7,3%.
След Първата световна война социалдемократите управляват в продължение на общо 70 години съдбините на Скандинавската страна. А днес за втори пореден мандат трябва да се задоволят с не особенно завидната роля на опозиция. След 1945 г. страната само в продължение на 13 години не се управлява от ШСДРП, която, макар и през последните 2 десетилетия да бе силно заразена от неолибералните идеи отвъд океана, до началото на 90-те се стараеше да обезпечи социалния статус на населението чрез политиката на т.нар. благоденствие за всички. Този превърнал се в легенда модел, за който през миналия век се говореше като за феномена на "шведското социално-икономическо чудо", бе постигнат тогава именно от социалдемократическите правителства. След ІІ-та Световна война само за няколко години бедната преди това аграрна страна се превърна в една от най-проспериращите и високо развити нации в света. Но финансово-икономическият срив в Швеция през 90-те години разби социалдемократическата мечта за държавата-закрилничка и за всеобщото благоденствие в рамките на пазарното стопанство. Тогавашната и в още по-силна степен днешната криза хвърли социалната система на страната в хаос, от който тя не успя да се възстанови. А основите на протичащия днес демонтаж на шведската социална държава бяха заложени още от управляващите през 90-те години социалдемократи. След кризата в Швеция от миналото десетилетие партията рязко промени политиката си и зави остро към политическия център, което по-късно се оказа с неблагоприятни последствия за нея и за страната. Защото както след войната Швеция бе авангардът на социалдемократическия модел за грижеща се за всички държава, така през последните 20 години тя се превърна в поредния неолиберален експеримент за нейния демонтаж.
Но за да разберем по-добре поредния за Европа неуспех на социалдемократическа партия е нужно да се върнем по-назад във времето и да се запознаем с историята на шведската левица.
Шведската социалдемократическа работническа партия
Шведската социалдемократическа работническа партия (Sveriges socialdemokratiska arbetarepartiet) е най-старата и най-голяма политическа формация в Швеция. Тя е снована на 23.4.1889 г. като революционна партия на шведския пролетариат и секция на II-рия Интернационал.
За начало на социал-демократическото движение в Швеция се счита речта, произнесена от Август Палм на 6.11.1881 г. в хотел «Стокхолм» в Малмьо. Той пледира за въвеждането на всеобщо избирателно право. (До тогава право на глас имат само богатите мъже, които представляват само 5% от населението на страната). Организирането на профсъюзите през 80-те години на 19-и век и началото на издаване на социалдемократически вестници през 1882 г. в Малмьо и 1885 г. в Стокхолм от Август Палм представляват първите важни стъпки по пътя към възникването на самата партия.
В началото си ШСДРП се развива под силното идеологическо влияние на ревизионистки ориентираната германска социалдемокрация. Първите програми на шведската партия приемат много от германската Готска програма, а по-късно и от Ерфуртската програма. Според тях социалистическата промяна на общественото устройство трябва да се осъществи чрез реформи след демократично и легитимно завземане на властта чрез избори.
Първи председател на партията става Клас Толин през 1896 г., като до тогава социалдемократите имат колективно ръководство. Същата година път с подкрепата на либералите за първи в парламента влиза социалдемократа Ялмар Брантинг, а 1920 г. той става и първият социалдемократически министър-председател. През 1898 г. се сформира Централен съвет на профсъюзите, т. нар. "Национална организация". Здравата връзка от тогава между партия и профсъюзи е от голямо значения за развитието на шведското работническо движение.
Политическата борба в началото на 20-тия век е насочена главно към извоюване на всеобщо избирателно право. Главните им съюзници в тази борба са "Либералите", в чието правителство от 1917 до 1920 г. те участват като коалиционни партньори. След постигането на главната цел, въвеждането на всеобщото избирателно право, включително и за жените, сътрудничеството с либералите приключва. Вътрешните противоречия между реформисткото и ляво-радикалното крило на социалдемократите достигат връх по време на Първата световна война и завършват с изключване от партията на лявото крило, което основава своя "Лява социалдемократическа партия на Швеция" (Sveriges socialdemokratiska vaensterparti), преименувана от 1921 г. в "Комунистическа партия".
Очакванията, че след извоюването на изборната реформа през 1921 г. ще се спечели и мнозинство в парламента не се оправдават. Всъщност социалдемократите на два пъти между 1920 и 1926 г. управляват, но без парламентарно мнозинство със слаби правителства, въпреки високите изборни резултати от около 40%. Едновременно с това партията се радикализира - призивите за социализиране и одържавяване в икономиката става все по-силни.
Под натиска на световната икономическа криза и масовата безработица, както и поради надигащата се заплаха от фашизъм политиката за национализация остава на втори план. След изборите през 1932 г. (41%) ШСДРП подкрепяна от Селската партия сформира правителство на малцинството с министър-председател Пер Албин Ханссон (1932-1946 г.), което провежда политика, насочена главно към преодоляване на кризата. През 1936 г. сътрудничеството между двете партии се задълбочава със сформирането на правителствена коалиция. Стабилното парламентарно мнозинство позволява на коалицията да провежда активна социална политика и да изработи известната програма "Народен дом" на всеобщото благоденствие в Швеция.
1928 г. Пер Албин Ханссон , председател на ШСДРП, възприема понятието за "Народния дом", възникнало още преди Първата световна война като метафора за политическа визия, възникнала първоначално в националистически и дясноконсервативни кръгове, за да опише целите на социалдемократическата политика. В дебата в парламента (Рикстага) на Швеция той произнася своята прочута (в Швеция) реч, в която между другото казва:
"Фундаментът на "Народния дом" е солидаритета и съгласието. В този дом няма да има привилегировани и онеправдани. галени и доведени деца. Там никой няма да гледа от високо на другия, никой няма да се опитва да се стреми към лична изгода за сметка на другите, силният няма да подтиска и ограбва слабия. В добрия дом ще царуват равенство, грижовност, сътрудничество готовност за помощ. Приложено към "Народния дом" това ще означава премахване на всички прегради, който сега разделят гражданите на привилегировани и онеправдани, на господстващи и подчинени, на богати и бедни, на преуспяващи и неудачници, на ограбващи и ограбвани."
Със споразумението от Залцьобаден от 1938 г. се постави основния камък на трайното шведско социално партньорство и страната започна изграждането на "Народния дом" - държавата на всеобщото благоденствие, която и до днес още е символ за страната. Политиката на "Народния дом" предствлява ново отдалечаване на шведската социалдемокрация от марксизма и обръщането й към към строго националистически цели и чувства. Въпреки използването на тази метафора, определението "Народен дом" никога не бе включено в програмата на ШСДРП. Подобна идея бе заложена и от нацистите в тяхното понятие "народна общност" ("Volksgemeinschaft"). Не случайно след идването на Хитлер на власт Швеция прояви разбиране към фашистката идеология и разреши на крупни нацистки военни съединения да преминат през нейна територия към северната част на Източния фронт. Тази проява бе отбелязана със задоволство и в реч на Гьобелс. Не напразно след разгрома на фашизма и след смъртта 1946 г. на Пер Албин Ханссон наследилият го Таге Ерландер заменя компроментираното донякъде понятие "Народен дом" с определението "Силно общество", а по-късно с "Държава на всеобщото благоденствие". Дълбоките корени на шведската националистическа идеология обясняват в известна степен и разпространението на неонацизма днес в Швеция.
Избухването на Втората световна война забавя изпълнението на програмата "Народен дом". За преодоляване на нейните предизвикателства с участието на три консервативни партии се образува така нареченото "правителство на концентрацията", което трябва да се справи с политическите и икономически затруднения от бушуващата война. Въпреки тези събития през 1940 г. ШСДРП постига най-добрия изборен резултат в своята история с 53,8%.
След разгрома на фашизма 1945 г. дейността на "правителството на концентрацията" се прекратява и възникват ожесточени разногласия между социалдемократическата партия и буржоазния политически блок. С големи усилия Таге Ерландер успява на изборите 1948 г. (46%) да осигури наново управление на страната от социалдемократическо правителство на малцинството. Провежданата от него политиката на пълна трудова заетост и изграждането на държава на всеобщото благоденствие осигурява за дълго време впоследствие управление на социалдемократите. Най-големият си изборен успех след войната ШСДРП постига 1968 г., когато получава над 50% от гласовете и председател на партията и премиер на партията става Олоф Палме, който дълги години утвърждава облика си на уважаван политик, привърженик на мира и разоръжаването, борец за сътрудничество между двата враждуващи блока.
Промените в конституцията 1971 г., икономическите затруднения, породени от петролната криза 1973 г., както и споровете около използването на атомните централи като източник на енергия създават на ШСДРП поредица проблеми, които водят 1976 г. до падането й от власт.(изборен резултат 42,7%).
След пауза от 6 години, през 1982 г. "Шведската социалдемократическата работническа партия" отново е в управлението след победа с 45,6%. Но терористичното убийство на на нейният ръководител Oлоф Палме 1986 г. дълбоко разтърсва страната и блокира острите борби на политическата сцена. Наследникът на Палме, Ингвар Карлссон продължава неговата политика, но през 1990 г. изпада в затруднено положение, когато заради разразилата се тежка финансово-икономическа криза в Швеция предлага редица непопулярни мерки, като замразяване на цени и заплати, забрана на стачките и т.н., все мероприятия от кухнята на неолибералите. Следващата година социалдемократите губят съответно изборите със сравнително лош резултат от 37,7% и на власт идва дясна правителствена коалиция начело с неолиберала Карл Билдт. Но при неговото консервативно управление бюджетната криза се изостря още повече, а за стабилизацията на държавните финанси се предприема сериозен демонтаж на шведската социална система и масивна приватизация на редица публични предприятия и услуги, което не допада на традициите на шведите.
Затова на изборите 1994 г. социалдемократите получават сравнително добър резултат от 45,3% и отново успяват да съставят правителство на малцинството начело с Ингвар Карлссон. Населението му гласува доверие, с очакване да се справи по-безболезнено с предизвикателствата на кризата. Същата година се гласува за влизането на Швеция и в Европейския съюз, което се подкрепя от партийното ръководство. Но този вот показва, че по отношение на членството в ЕС членската маса на партията е дълбоко разединена. 1996 г. Ингвар Карлссон предава своя пост на колегата си Йоран Перссон. Проблемът за влизането в ЕС до известна степен се неглижира от партията, докато през 2000 г. тя най-после се решава да проведе допитване за евентуалото влизане на Швеция в Европейския икономически съюз. Допитването, проведено през 2003 г. показа наличието на силни антиевропейски настроения сред много партийци, включително и всред членове на правителството. Освен това социалдемократическия кабинет продължи антисоциалната политиката на консервативните си предшественици. За тази политика ШСДРП бе наказана на изборите 1998 г., постигайки едва 36,4% от гласовете. Въпреки това тя съумя отново да състави правителство на малцинството с поддръжката на много добре представилата се Лява партия и на Зелените. Вътрешнопартииният дебат около членството в ЕС връща в известна степен доверието на избирателите и на изборите 2002 г. ШСДРП се подобрява до почти 40% и отново съставя толериран от Левите и Зелените кабинет.
На изборите през 2006 г., обаче, социалдемократите постигат лош резултат от под 35%. Тяхното правителство на малцинството повече не е в състояние да съществува и след 12 годишно управление те трябва отново да преминат в опозиция. Загубата на изборите бе приписана между другото на лошия кризисен мениджмънт по време на цунами-катастрофата през 2004 г., на продължаващата несвойствена за партията политика без социална ориентация и на непопулярността на премиера Йоран Перссон. Непосредствено след загубата на изборите той оттегли кандидатурата си и за председателския пост. На конгреса през март 2007 г. на него за първи път е избрана жена, Moна Салин. Но и това не спира упадъка на социалдемократите. На изборите през септември 2010 г. те отново претърпяват загуба и въпреки че останаха все още партия с най-висок изборен резултат, се сриват под 31%, получавайки само 113 от 349 места в парламента.
Идеологически ШСДРП днес е ориентирана към социалната демокрация, политкоректността, сътрудничеството с профсъюзите и възстановяването на социалните програми. Тя членува в Социнтерна и Партията на Европейските социалисти. Социалдемократите са по-популярни в северната част на страната и към момента имат малко над 100 000 члена.
И все пак, кои са причините за пропадането на пратията на изборите след 2006 г.?
След три години криза, управлението на дясно-консервативното коалиционно правителство успя да стабилизира бюджета, но за сметка на помощите за болните и безработните и продължи мащабната приватизация, която доведе страната до най-голямата сред младите хора в Европа безработица. При такива условия би трябвало да е лесна задача за новия Червено-зелен съюз да спечели обратно властта. Но вместо това социалдемократите отново пропаднаха до 30,9 %, най-лошият резултат от 100 години насам. Подкрепата на Лявата и Зелената партия се оказа недостатъчна, за да се компенсира провала на лидера.
Как се стигна до това? Краткият отговор е: виновна е пасивността и липсата на каквато и да е класово ориентирана политика на социалдемократите, което даде възможност консервативната опозиция да се обяви още на изборите 2006 г. за "новата партия на трудещите се" и дори да се самопровъзгласи за "единствената работническа партия", и то само заради незначителното намаление на данъците за работещите, независимо от силно орязаните помощи за здравеопазване и безработица.
В направеният от социалдемократите анализ за изборния резултат се казва, че резултатът се дължи на одесняване на избирателите, на проблеми с медиите и на неуспех да обяснят на обществеността своите послания. С други думи оценката е, че в самите им послания няма грешки, а са сгрешили тези, които са ги транспортира към обществото. Всичко това няма нищо общо с реалността. Социалдемократите и "Левицата" пожънаха на изборите само това, което бяха посяли. През изтеклите 4 години те проявиха твърде слаба опозиционност и мобилизация срещу нападките на управляващите. Ето защо на десницата беше дадена възможността да диктува тематика на дискусиите по медиите, а левицата остави впечатлинието, че тя няма свои отговори на проблемите, или поне няма отговор, който да се отличава ясно от този на нейните опоненти. Десницата успя да се възползва от всички тези предимства, от липсата на истинска алтернатива в опонента и от породеното от кризата отчаяние. И както днес се случва в много други страни на Европа упадъкът на социалдемокрацията е следствие от обстоятелството, че тя прави впечатление, че не преследва цели в интерес на трудещите се, а все още е заслепена от неолибералните идеи.
----------------------------------
Изборни резултати на ШСДРП:
*1911 г — 28,5%
*1914 г (пролетта) — 30,1%
*1914 г (есента) — 36,4%
*1917 г — 39,2%
*1920 г — 36,1%
*1921 г — 39,4%
*1924 г — 41,1%
*1928 г — 37,0%
*1932 г — 41,1%
*1936 г — 45,9%
*1940 г — 53,8%
*1944 г — 46,7%
*1948 г — 46,1%
*1952 г — 46,1%
*1956 г — 44,6%
*1958 г — 46,2%
*1960 г — 47,8%
*1964 г — 47,3%
*1968 г — 50,1%
*1970 г — 45,3%
*1973 г — 43,8%
1976 г — 42,7%
*1979 г — 43,2%
*1982 г — 45,6%
*1985 г — 44,7%
*1988 г — 43,2%
*1991 г — 37,7%
*1994 г — 45,3%
*1998 г — 36,4%
*2002 г — 39,9%
*2006 г — 34,9%
*2010 г — 30,9%
Ръководители на ШСДРП:
* 1889—1896 коллективно ръководство
* 1896—1907 Клас Толин
* 1907—1925 Ялмар Брантинг, министърпредседател 1920, 1921-23, 1924-25
* 1925—1946 Пер Албин Ханссон, министърпредседател 1932-36 и 1936-46
* 1946—1969 Таге Ерландер, министърпредседател 1946-1969
* 1969—1986 Олаф Палме, министърпредседател 1969-76 и 1982-86
* 1986—1996 Ингвар Карлссон, министърпредседател 1986-91 и 1994-96
* 1996—2007 Йоран Перссон, министърпредседател 1996-2006
* от 2007 Мона Салин
---------------------------------
Лявата партия (Vaensterpartiet)
"Лявата партия" е шведска парламентарно представена партия, защитаваща леви социалистически позиции. Днес тя наброява около 10 000 члена. Председател от 2004 г. е Ларс Оли. На изборите 2006 г. формацията получи 5,85% и 22 от 349-те места в парламента. 2010 г. за нея гласуваха близо 322 хил. души и тя получи 5,6%, респ. 19 мандата. Но този изборен резултат може да се оцени като неуспех на лявата пространство, поради това, че на този вот социалдемократите претърпяха своя пореден тежък провал.
"Лявата партия" е учредена през размирната и в Швеция 1917 г. от група леви социалисти, изключени от "Социалдемократическата партия" и получава на изборите с.г. 8,1%. На конгреса й 1921 г. от новата партия бяха отстранени всички антиленинисти и тя смени името си в "Комунистическа партия на Швеция" (Sveriges kommunistiska parti). Допълнителни вътрешни противоречия доведоха до нови вълни от чистки на по-десните групировки около Зет Хеглунд (1924 г.) u Kaрл Kилбом (1929 г.). Те създават свои политически формации, които обаче не просъществуват дълго време. Тези вътрешнопартийни брожения водят до загуба на 3/ 4 от партийните членове и срив на изборателната подкрепа за партията, която пада 1932 г. до абсолютния си минимум от 3%.
От 1924 г. до след края на Втората световна война дейността на шведската компартия е подчинена на политиката на Коминтерна. В началото на ІІ-та Световна война броят на партийните й членове достига 20 000 души. Периодът на войната е тежко време за партията: вестниците й са забранени, а около 2000 нейни членове интернирани. Правителството замисля нейната забрана. Швеция, въпреки участието на социалдемократите във властта, оказва логистична подкрепа на нацистка Германия, позволявайки немски военни съединения да преминат през нейна територия към Северния фронт.
След смъртта на Сталин и конфликта между СССР и Китай шведската компартия претърпява тежки вътрешни дискусии, които в крайна сметка ведят във втората половина на 60-те години до отцепването от нея на нови комунистически формации - промаоистки и просталинистки.
От средата на 60-те години в Vaensterpartiet започна вътрешна реформаторска дейност и партията възприема своя, по-самостоятелна политика. През 1967 г., след отцепването на просталинисткия и промаоистки "Комунистически съюз на марксистите-ленинисти", се стига до нова промяна на името й в "Лява партия - коммунисти". Тя се обяви в подкрепа на парламентарната демокрация като форма на държавно управление, припознава позициите на еврокомунизма и декларира стремеж към обединение с всички леви социалистически сили в страната. Вследствие на разцепленията, които я отслабват през 1968 г. тя постига отново лош изборен резултат от само 3%, след като 1944 г., вследствие на принципните си позиции по време на войната е достигнала до подкрепа от над 10%.
След рухването на източноевропейския социализъм развитието й като Лява партия се бележи от отказа й през 1990 г. от обозначението "Комунисти" в името й и в новата й програма (1993 г.). В програмата си формацията се самоопределя като социалистическа и профеминистка партия. Поемането на председателството от популярната Гудрун Шиман с.г. и ясното й позициониране в средата на 90-те години срещу присъединяването на Швеция към ЕС й донесоха през 1998 г. най-добрия изборен резултат с 12% в цялата нейна история. Това положи началото на тясно парламентарно сътрудничество със социалдемократите и подкрепа на тяхното управляващо в малцинство правителство. Но това приближаване към социалдемократите в последствие се оказва пагубно за партията.
След 1998 г. партийното председателство на Гудрун Шиман стана все по-оспорвано. Все по често й се повдига обвинението, че пренебрегва основните принципи на партията и се сближава твърде много със социалдемократите. Това намира отражение и в социологичните проучвания: ако през декември 2000 г. за партията биха готови да гласуват 16 %, то по време на парламентарните избори 2003 г. това сториха едва 8%. Тази загуба за Гудрун Шиман бе подсилена и от отправените й през януари с.г. обвинения за недеклариране в пълен размер на приходи. След оставката на Шиман и кратък преходен период председател на партията стана Ларс Оли, който е на този пост и до днес.
Но изборът на Ларс Оли не е безпроблемен. В партията се бе сформирала група под името "Лява алтернатива" (Vaegval Vaenster), която въпреки своето име тендира по-скоро надясно в неолиберална посока и идеологически се ориентира повече към социалдемокрацията.
За първи път Ларс Оли попада под публичен медиен обстрел по време на репортаж на шведската телевизия SVТ през 2004 г., в който той, след като открито се самоопредели като комунист, бе обвинен от участващите в дискусията представители на "Лявата алтернатива", че създава от партията гнездо на комунизъм от съветски тип. Ларс Оли възрази на това обвинение, че той не е комунист от съветски тип, а по-скоро се бори за комунизъм в смисъла на "безкласово общество".
Един по-балансиран телевизионен репортаж от 2006 г. коригира след това представата за "комунистическата" Лява партия. Журналистът Дан Йосефссон стигна до извода, че Vaensterpartiet в никакъв случай не може да бъде считана за комунистическа партия и че програмно тя е изградена по-скоро на кейнсиянски принципи, т.е. тя е за пазарна икономика, в която държавата да играе само по-активна роля. В тази светлина трябва да се разглежда и искането на партията да се преодолее безработицата чрез създаване на 200 000 нови работни места в публичния сектор. Междувременно Ларс Оли оттегли заявлението си, че е комунист.
Но тъкмо тази неопределеност на шведската Лява партия, комбинирана с насадената в общественото представа, че "комунизъм" непременно означава съветския бюрократичен модел, в съчетание със сближаването й със социалдемократите са главната причина за упадъка на Vaensterpartiet след 1998 г., която от тогава до днес вече е загубила половината от избирателите си и продължава да върви надолу.
В Европейския парламент шведската Лява партия е част от фракцията на Обединената европейска левица като член на партниращата й формация Северна зелена левица, без да участва в Европейската лява партия.
Партията на "Зелените"
(Miljopartiet de Grona)
Тази екологична политическа формация на Швеция е основана през 1981 г. от привърженици на движението против ядрената енергетика, формирало се на референдума от 1980 г. Зелените нямат председател на партията, а само двама говорители, мъж и жена, като символ на равнопоставеността на половете. От 2002 г. това са Петер Ерикссон u Maрия Ветерстранд. От 1982 г. Зелените участват в парламентарни избори, но отначало без успех. 1988 г., след катастрофата в Чернобил, те за първи път прекрачват 4%-овата бариера, получавайки 5,5% от гласовете и 20 места в Рикстага. На изборите 1991 г. те отново падат под 4%-овата граница и губят депутатските си места, оставайки представени само в управлението на комунално ниво. 1994 г. те постигат 5% и 18 мандата. От тогава Зелените са в праламента и до днес.
През 1998 г., когато получават 4,5% от гласовете, те влизат в правителство на малцинството в коалиция със социалдемократите и лявата партия. На изборите за Европарламент през 2002 г. Зелените слабо се подобряват до 4,6% и получават 1 мандат. 2004 г. те достигат близо 6% и остават в управлението до 2006 г., когато Червено-зелената коалиция пада от власт. За "Зелените" тогава гласуват 5,2%, което им осигурява 19 парламентарни мандата. На 7 юни 2009 г., на следващите избори за Европарламент "Зелените" се представят много добре и достигат 11%, респективно 2 евромандата. Най-добрият успех на национални избори "Зелените" постигат през септември 2010 г. с 7,3% и 25 места в парламента.
В партията днес членуват около 10 000 предимно млади хора. Зелените са против членството на Швеция в Евросъюза и настояват за провеждане на нов референдум за излизане от него. Тя се обявява също и против използването на ядрената енергия, за разработката и внедряване на алтернативни енергийни източници. Понастоящем партията на "Зелените" може да са счита по-скоро за лява политическа сила, макар че има известни тенденции след последните избори да подкрепя по някои въпроси дясно-консервативното малцинствено правителство. В някои общини Зелените си взаимодействат от отдавна с либералите. На наднационално ниво формацията членува в Европейската зелена пратия.
Комунистическа партия
(Kommunistiska Partiet)
Това е най-малката и най-радикална формация днес в лявото политическо пространство на Швеция. Образувала се е 1970 г. чрез отцепване на просталинисткото крило от маоистко ориентирания "Комунистически съюз на марксистите-ленинисти", отделил се от своя страна през 1967 г. от "Лявата партия", и саморазпуснал след няколко трансформациии през 1990 г.
Първият й председател е Франк Бауде. От 1999 г. на негово място застава Aндерс Карлсон, който ръководи партията и до днес. Партийният вестник "Proletaeren" излиза веднъж в седмицата. Първоначалното име на партията "Koмунистическа пратия на марксистите-ленинисти (революционери)" се променя в днешното й име на 14-ия конгрес в Гьотеборг, състоял се на 7.1.2005 г.
Девизът на партията е "Класа против класа" и тя се определя като революционна, комунистическа партия, която се бори за цялостно преустройство на обществото, за премахване на капитализма и за замяната му с едно ръководено от работниците социалистическо общество. По тези причини партията се намира под наблюдението на шведските тайни служби "Saepo".
Членовете й наброяват днес около 1500 души, предимно млади хора, включително известни артисти като Свен Волтер, Ласе Брандеби, Keнт Aндерсон, Toта Незлунд, Фред Aкерстрьом и др. По тактически съображения "Комунистическата партия" не участва в национални и европейски избори. На местните вотове за нея гласуват общо около 15 000 избиратели и тя разполага към момента с 6 места в общински съвети, включително и във втория по големина град на Щвеция, Гьотеборг. Нейните райони на най-голямо влияние са Lysekil, Karlshamn, Gislaved, където на избори достига до около 5%.
Младежката й организация, учредена 1994 г., се нарича "Revolutionaer Kommunistisk Ungdom - Революционна Комунистическа младеж". Партийният вестник "Пролетарий" излиза седмично от 1970 г. и има тираж от 3 000 екземпляра. Компартията не членува в нито една наднационална политическа формация.
-------------
Публикувана в сп. "Ново Време", бр. 12/2010
Исторически преглед на развитието на ита...
Демократичното икономическо и политическ...
Вижданията на Александър Лилов за БСП пр...
Демократичното икономическо и политическ...
Вижданията на Александър Лилов за БСП пр...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
