Държавите, намиращи се в състояние на война, обикновено приемат интервенционистки икономически политики за мобилизиране на ресурси и работна сила. Украйна не последва този пример, като вместо това прилага догматични мерки на свободния пазар, които устройват повече западните кредитори, отколкото собственото ѝ население.

В лекция през 2020 г. бившият посланик на Канада в Украйна заяви, че след Евромайдана страната се е превърнала в лаборатория за експерименти за идеалния свят. С други думи, икономическата либерализация, която е неприемлива у дома, би могла вместо това да се изпробва в Украйна.

Но как този „експеримент“ се справя с условията на тотална война? И ако подобна ситуация обикновено тласка държавите към икономически интервенционизъм, дали Украйна следва този пример?

Финансовите нужди на Украйна

На първо място е проблемът с нарастващите дългове на Украйна. По данни на украинското министерство на финансите от януари до юни държавният бюджет е отчел 35 млрд. долара разходи и 21,8 млрд. долара приходи. Тази ситуация се влошава. Приходите за юни в размер на 1,5 млрд. долара, което е по-малко от 2,5 млрд. долара през май, покриват само 19,4% от разходите.

За периода януари-юни 2022 г. 19 млрд. долара от общите приходи идват от различни форми на кредитиране и чуждестранна помощ. Повече от половината, 11,8 млрд. долара, се дължат на държавни облигации, а 7,6 млрд. долара (35%) са просто пари, отпечатани от националната банка и предоставени на Министерството на финансите. Останалите 7,2 млрд. долара дойдоха от различни чуждестранни кредити и безвъзмездни помощи.

Министърът на финансите Серхий Марченко неведнъж е заявявал, че без огромно увеличение на помощта Украйна ще бъде принудена да съкрати невоенните си разходи в рамките на няколко месеца. Напрежението вече се усеща от държавните служители. Работниците в държавната железопътна компания, които играят важна и опасна роля в спасяването на живота на милиони цивилни граждани, получават заплатите си със закъснение от седем до десет дни, а когато ги получат, те са намалени с една трета, като остават около 150 долара на месец. Много учители и университетски преподаватели не са получавали заплати от месеци. В пристанищата работниците, които преди са получавали 260 долара на месец, сега получават малко над 50 долара и то със закъснение.

Въпреки че много се говори за щедростта на Запада, през май Украйна получи само една трета от необходимите ѝ 5 млрд. долара помощ. Към средата на май Economist съобщи, че Украйна е натрупала фискален дефицит от 15 млрд. долара и е получила само 4,5 млрд. долара чуждестранни помощи. Министерството на финансите съобщава, че цели 21% (7,3 млрд. долара) от всички бюджетни разходи за януари-юни са били предназначени за плащания по държавния дълг. Ситуацията само ще се влошава, като според изчисленията на агенция Bloomberg през септември Украйна ще бъде изправена пред краен срок за изплащане на дълг в размер на 1,4 млрд. долара.

Размерът на външния публичен дълг на Украйна (украинското правителство също така наскоро обяви, че се надява на 200-300 млрд. долара западни кредити за следвоенно възстановяване) означава, че тя ще има още по-малка възможност да откаже да изпълнява политическите изисквания, наложени от западните кредитори. Министърът на финансите и директорът на данъчните служби през цялата война непрекъснато повтаряха, че Украйна ще продължи да обслужва държавния си дълг, подчертавайки готовността си да следва изискванията на кредиторите.

Корупция и национализация

От 2014 г. насам – но с нова сила през последно време – западните партньори на Украйна я притискат да се „бори с корупцията“. Тази „борба“ има много важни икономически последици. По принцип държавите, които водят война, са склонни да национализират ключови сектори на икономиката, за да увеличат максимално производството на въоръжение и да стабилизират гражданската икономика, както за да предотвратят хаоса в тила, така и за да изхранват армията. Странно е, че това не се случи в Украйна, въпреки че правителството обяви ситуация на „тотална война“. Забележително е, че в края на юни дори беше приет закон, който има за цел да „рестартира приватизацията на държавни активи на ново ниво“. Някои политици разкритикуваха този подход – Вадим Денисенко, помощник на министъра на вътрешните работи в началото на войната, призова да се премине към „пряко държавно управление на икономиката“. Но досега призивът му не е бил чут.

Призовавайки към национализация, Денисенко отбеляза, че „вече не е времето на Националното антикорупционно бюро на Украйна (НАБУ)“. Той каза това, защото през последните осем години множество „антикорупционни органи“ – неправителствени организации, държавни органи и междинни такива – са се съсредоточили върху премахването на държавната намеса в икономиката.

Създадени от украинското либерално „гражданско общество“, Агенцията на САЩ за международно развитие (USAID) и Фондация „Отворено общество“, тези органи създадоха уебсайтове като Prozorro („прозрачност“), който се занимава с украинските обществени поръчки. През последните месеци кметът на Днипро остро критикува Prozorro заради решението на правителството да изисква всички покупки на военно оборудване да минават през тази програма. Той настоява, че подобна публична прозрачност във военните дела и бюрократизирането на спешните военни търгове само помагат на руската армия.

Показателно е, че уебсайтът не разполага с функция за осигуряване на местни изпълнители на държавните покупки. Според Prozorro и неговите съюзници изпълнението на обществените поръчки в страната е в интерес на корумпираната „олигархия“, която зависи от държавните ренти, а не от ефективността. И изобщо – както не се уморява да ни напомня украинската либерална преса – защо да се купува украински продукт с по-ниско качество, ако може да се купи по-евтино другаде?

Изискването държавните търгове да се провеждат с минимален брой местни доставчици е обичайно в повечето страни и липсата му в Prozorro беше наречена „изключително странна“ от новия министър на икономиката през 2021 г. В резултат на това неутрализиране на „корупционните рискове“, породени от локализирането на държавните поръчки на вътрешния пазар, около 40 % от украинските държавни покупки са от чуждестранни производители. За сравнение, Съединените щати и страните от Европейския съюз (ЕС) правят съответно около 5 и 8 процента от държавните си покупки в чужбина. Императивите за „спиране на корупцията“ имат приоритет пред икономическото развитие на Украйна.

Когато през 2020 г. украинските законодатели се опитаха да приемат законопроект за локализиране на държавните покупки, антикорупционните бюра (както и ЕС и САЩ) трескаво го отхвърлиха, позовавайки се на „възможностите за корупционно използване“ на тази очевидно обикновена мярка. В крайна сметка законът беше приет – но изменен, така че ограниченията за локализация да се прилагат само за държави извън ЕС или Северна Америка. Накратко, огромната антикорупционна екосистема на Украйна е механизъм за контрол, който поддържа икономиката ѝ постоянно отворена за унищожаване от чуждестранни износители, които често се ползват с преференциално третиране от собствените си правителства. Идеята, че „корупцията“ е най-голямата пречка пред развитието, е измислица, използвана за оправдаване на търговската либерализация, в която неизбежно печелят по-силните западни капиталисти, в ущърб на украинската икономика.

До голяма степен в резултат на тази доблестна „антикорупционна“ борба през последните осем години Украйна се деиндустриализира драстично. От 2013 г. до 2019 г. износът на аерокосмическа продукция е намалял 4,8 пъти, на влакови вагони – 7,5 пъти, на металургични продукти – 1,7 пъти, а на химически продукти – 2,1 пъти. Особено лошо е положението във военнопромишления комплекс, като някогашните големи корабостроителни и ракетни комплекси на Съветска Украйна на практика изчезнаха. Нито един бюджет не минава без грандиозни и скъпи покупки на западно военно оборудване. За периода 2018-2021 г. дори бяха похарчени 1 млрд. долара за закупуване на 110 френски хеликоптера за украинската полиция, въпреки че Украйна притежаваше отличен завод за вертолети от времето на Съветския съюз, който обаче не се използваше поради предпочитанията към чуждестранни продавачи. Тази огромна деиндустриализация, дори и да е в служба на такива възхитителни идеали като „европейската цивилизация“, не е послужила добре на Украйна във война, която се решава от размера на запасите от ракети и тежка артилерия на всяка армия.

От началото на войната различни скандални фигури от антикорупционните съдилища остават под радара в сравнително спокойния Лвов или просто заминават за Париж. Няколко известни такива фигури, като Артьом Ситник, дори са осъдени от съда за корупция, но не са отстранени от постовете си поради директните искания на Съединените щати и Международния валутен фонд (МВФ). Разкрито е, че в първите месеци на войната Ситник е получил 30 000 долара обезщетение при напускане на един антикорупционен орган, преди да получи нов пост в друг. Макар че получават най-високите заплати от всички държавни служители, 83 млн. долара от украинския бюджет за 2021 г. са отделени за трите най-големи антикорупционни органа, те често са критикувани, че не са успели да извършат нито един мащабен арест за корупция. Докато заплатите на обикновените държавни служители са намалели до абсурдни нива, свръхнатовареният бюджет на Украйна намира място за такива „важни служители“.

Тези съдилища имат много неясен правен статут, а методът, по който се избират ръководителите им, дори беше обявен за противоконституционен от Конституционния съд през 2020 г., след което Володимир Зеленски неуспешно (и незаконно) се опита да уволни конституционните съдии. Не е изненадващо, че едно от най-големите искания на ЕС, повтаряно през последните дни, е Украйна да „реформира“ този съд, който се е произнасял и срещу такива символи на интеграцията в ЕС като приватизацията на земеделска земя. Военното време даде възможност най-накрая да бъдат изтласкани неудобните съдии.

ЕС вече започна да изисква от Украйна да продължи да предоставя безпрепятствен контрол на антикорупционните органи като едно от условията за нейната „европейска интеграция“ (или по-скоро за предоставяне на условен статут на кандидат за членство в ЕС). „Борбата с корупцията“ не предвещава нищо добро за всякакви военновременни опити за увеличаване на държавната икономическа намеса, въпреки че антикорупционните органи вече направиха достатъчно, за да отстранят всички подкрепящи държавната намеса в икономиката политици в Украйна през последните осем години. Когато финансовият министър Марченко изброяваше какви ужасни неща може да бъде принудено да направи правителството без достатъчна помощ, той изброи „национализацията“ наред с катастрофалните бюджетни съкращения.

Вместо мащабна национализация на ключови сектори, се наблюдава смесица от неуспешни национализации, „национализация“ от най-либералните фигури в Украйна и поглъщане от неолиберализирани държавни компании. Що се отнася до провалената национализация, през последните месеци се наблюдават няколко опита за регулиране на цените на бензина, чието предлагане е недостатъчно поради целенасочените бомбардировки. Предвид липсата на държавен капацитет, това регулиране като цяло се провали и правителството редовно преминава между временно регулиране на цената или оставянето ѝ да плава. В последно време недостигът, предизвикан от спекулации, отново се засили.

Междувременно в Украйна се вдига шум около „национализацията“ на руски (или „проруски“) активи. Този фонд от конфискувани активи се контролира от Тимофей Милованов. Бивш министър на икономическото развитие и директор на Киевското училище по икономика, той е известен с ултралибералните си възгледи, като смята, че приватизацията е решение на всеки проблем.

В същото време газовият сектор е монополизиран от скандалната държавна газова компания „Нафтогаз“. Нейният ръководител Юрий Витренко обича да разказва на уволнените работници от енергийния сектор уроци от Адам Смит, като част от обяснението си защо те просто трябва да отидат да работят в Полша, вместо в излишните рафинерии в Украйна. Въпреки това компанията „отмени газовия пазар“, като пое контрола върху 93% от сектора през март-май.

През май Нафтогаз обяви 300-процентно увеличение на цените на газа за доставчиците. Правителството бързо увери обществеността, че цените на газа за потребителите няма да се увеличават повече по време на войната благодарение на западната финансова помощ. Но какво ще стане след войната, когато Нафтогаз няма да има конкуренти? Едно от най-постоянните искания на МВФ беше либерализирането на газовия пазар, така че цената да се изравни с тази на германските пазари. Въпреки че украинското правителство често беше принудено да регулира цените на газа поради протести, през 2021 г. то подписа меморандум с МВФ, в който първият заем от 700 млн. долара беше обвързан със споразумението, че до май 2022 г. 50 % от газовия пазар ще се продава на (европейски) пазарни цени, а до 2024 г. – 100 %. Това би означавало повишаване на потребителските цени на газа с повече от 400%. Откакто Украйна стана зависима от кредитите на МВФ през 2014 г., потребителските цени на газа вече са се увеличили с 650 процента. Като се има предвид нарастващата зависимост на Украйна от МВФ, трудно е да си представим, че тя ще продължи да замразява потребителските цени на газа на ниско ниво благодарение на западната помощ.

Накратко, въпреки че тази стъпка към национализация на енергийния сектор по време на война със сигурност е по-добра от алтернативата да се остави пазарът да определя цените, а решението да се забрани износът на въглища, газ и горива по време на война е похвално, фактът, че „Нафтогаз“ има история, в която се интересува повече от печалбите, отколкото от общественото благо, затруднява оптимизма за каквото и да било следвоенно бъдеще. Много енергийни експерти също така се съмняват, че „Нафтогаз“ има капацитета да се справи с поемането на контрола върху цялата украинска енергийна система. Ако през последните години Украйна не беше толкова заета с изграждането на „евроинтегриран газов пазар“, тя можеше да бъде по-добре подготвена.

Либерализация на трудовото законодателство

Освен цените на газа, украинските работници ще имат още повече причини да заминат за Полша, тъй като силата им при договаряне с шефовете намалява поради либерализираното трудово законодателство. През последните три десетилетия почти всяка година се приема ново законодателство за либерализиране на Кодекса на труда, а през май беше приета най-максималистичната версия досега. Вместо да се осигурят единни трудови права за всички и възможност за създаване на колективни трудови договори, работниците в предприятия с под двеста служители (т.е. повечето работници) вече ще имат само „възможността“ за индивидуално съгласие с правилата, предложени от работодателя – на практика отменяйки законодателното покритие за повечето работници. Тези реформи позволяват на предприятията да уволняват работници по свое усмотрение без дори номинални консултации със синдикатите и премахват задължението на работодателите да плащат заплати на работниците, мобилизирани на фронта. Въпреки че този модел често е бил предлаган в Украйна, той обикновено е бил смекчаван поради протестите на синдикатите. Военното положение – с неговата масова безработица и потискане на работническата активност – беше идеалното време за приемането му.

Политиците, които създадоха това законодателство, го направиха под егидата на програма на USAID. Богатите западни държави винаги са се стремели да прокарват подобни закони в Украйна. В докладите на МВФ за Украйна често се споменава необходимостта от по-голяма либерализация на трудовия пазар, а понякога това дори е било условие за отпускане на допълнителни заеми от МВФ. През 2021 г. се появиха изтекли документи за това как британското външно министерство организира семинари за украинското министерство на икономиката, на които се обяснява как най-добре да се убедят избирателите в необходимостта от такива закони.

Като се има предвид зависимостта на икономиката на Обединеното кралство след Брекзит от нископлатените украински работници мигранти – 67% от визите за селскостопански работници през 2021 г. са предназначени за украинци – не е чудно, че британското външно министерство спонсорира подобно дерегулиране в Украйна. Влошаването на пазара на труда в Украйна ще подтикне още повече украинци да работят в Обединеното кралство за заплати, които са далеч под британските нива. Тъй като в резултат на войната Украйна става все по-задлъжняла към МВФ и ЕС, напълно вероятно е част от мотивите за приемането на това законодателство да са били да се покаже на ЕС верността на Украйна към „пътя на реформите“.

Фискална политика

В началото на войната украинското правителство отмени данъците и тарифите за внос. Това беше отлична новина за търговците на автомобили, тъй като хиляди автомобили преминаха границата на много по-ниски цени, отколкото обикновено се продаваха. Но това беше лошо за бюджета на Украйна, който изгуби около 100 млн. долара на месец. Освен това се влоши дефицитът на гориво в Украйна, тъй като камионите с бензин бяха спрени от огромните задръствания на границата. В резултат на това Националната банка на Украйна (НБУ) и Министерството на финансите лобираха усилено за връщането на този данък, като най-накрая успяха в края на юни.

Въпреки че правителството проявява известна готовност да възстанови основните данъци, то не смята, че е необходимо увеличаване на данъчното облагане на едрия бизнес. В интервю за Bloomberg „Марченко повтори, че не подкрепя промяна на данъчната система под каквато и да е форма – нито чрез облекчаването, нито чрез затягането ѝ“. Следователно фискалната политика на военна Украйна не се е отклонила от консенсуса след Евромайдана, който разглежда намаленото данъчно облагане като ключ към растежа и просперитета. Всъщност, като отменя толкова много данъци и говори за следвоенното възстановяване предимно в термините на безмитните експортни зони, войната парадоксално довежда до засилване на този фискален модел.

В същото време данъчните приходи, които все пак постъпват, разбира се не се използват за изграждане на държавния сектор. Най-близкото до това, което може да се нарече украински икономически интервенционизъм, досега беше обявената от министър-председателя програма за 1,3 млрд. гривни (44 млн. долара) за спонсориране на ИТ работници за повишаване на квалификацията им. И тук, както навсякъде другаде, военното време е продължение на предвоенния либерален икономически модел – страна, основана на износа на малък набор от селскостопански стоки, малка, но гласовита градска класа от ИТ специалисти, и парични преводи от милиони трудови мигранти.

Парична политика

Едно от най-важните и постоянни искания, отправяни към Украйна от МВФ и други западни кредитори от 2014 г. насам, е „независимостта на централната банка“. Това означава да се изберат фигури в НБУ, одобрени от МВФ, които да гарантират, че тя се подчинява на най-строгата ортодоксална либерална логика, считаща „таргетирането на инфлацията“ чрез парични средства за единствената приемлива форма на държавна намеса. Бизнесът не може да получи кредит и страната се деиндустриализира, но поне валутата е стабилна. В Украйна НБУ със сигурност е „независима“, макар че някои анализатори се шегуват, че това всъщност означава, че тя е напълно независима от интересите на Украйна. Това се вижда особено ярко от решенията на НБУ по време на войната.

След инвазията финансовият министър създаде специални военни облигации, като се надяваше да получи около 400 милиарда гривни (13,5 милиарда долара), обръщайки се към „патриотично настроените граждани“. Но след два месеца чрез тези военни облигации на свободния пазар бяха събрани само 57 млрд. гривни (2 млрд. долара). Националната банка беше принудена да се намеси, като изкупи облигации на стойност 70 млрд. гривни. Но НБУ моментално започна да се тревожи заради тенденциите към инфлация и обезценяване на валутата, които се влошаваха от печатането на пари за купуване на военни облигации. До края на юни НБУ беше изкупила облигации за 7,5 млрд. долара – около 17% от предвоенния бюджет на Украйна. Както отбелязва Блумбърг, печатането на пари е намалило златните резерви на Украйна с 3 млрд. долара, като са останали 25 млрд. долара, а инфлацията се е повишила до 20,1%.

Позовавайки се на тези парични опасности, на 1 юни НБУ повиши лихвените проценти от 10 на 25%. Това имаше две цели – първо, надеждата да спре инфлацията и обезценяването на валутата, като затегне паричното предлагане за бизнеса и потребителите; и второ, да позволи на финансовото министерство да спечели повече пари за покриване на бюджета, тъй като неговите военни облигации ще бъдат принудени от конкуренцията на лихвените проценти на НБУ да увеличат нормата си на доходност, като по този начин привлекат повече купувачи.

Алексей Куш, популярен украински икономист, публикува дълъг пост във Facebook по повод решението, в който пише, че то го е накарало „за първи път от началото на войната да се усъмни не в победата, а във възможността след нея страната ни да започне да се развива по друг начин“, а не по либералния курс, който винаги е критикувал. Той посочва приемането на фиксиран валутен курс, създаването на военни облигации и определен контрол върху износа на капитали в началото на войната като признаци за появата на по-разумна и по-малко либерална икономическа политика в Украйна. За разлика от това решението на НБУ е ортодоксално монетаристко решение, напълно неадекватно на военния контекст.

Първо, това е така, защото нито един лихвен процент не е достатъчно висок, за да убеди чуждестранния капитал да инвестира в Украйна, предвид военните рискове и разрушенията. Куш се позовава на факта, че украинските еврооблигации с падеж през септември (украинските военни облигации са с тридесетгодишен падеж, което ги прави още по-малко привлекателни) се препродават на вторичния пазар с доходност от 250%. Правителството има погрешна вяра в желанието на частните инвеститори да спасят една разкъсана от война държава.

Второ, защото инфлацията в Украйна се дължи на фактори, свързани с предлагането, като световната енергийна криза, недостига на бензин поради руските военни атаки и задръстванията по границата и т.н. Това означава, че стандартното монетаристично решение за намаляване на търсенето ще има слаб ефект за спиране на инфлацията. Вместо това е необходима държавна намеса на ниво предлагане.

Трето, защото фиксираният валутен курс априори предотвратява всякакви парични опити за въздействие върху валутния курс. По думите на Куш, ако националната банка планира да направи плаващ обменен курс, „тогава нещата са наистина лоши“. Той припомня валутната либерализация от 2014-2015 г., когато курсът на гривната се понижи от осем до около тридесет за щатски долар. Този плаващ курс позволи на елитите масово да изтеглят капитали от страната, докато населението обедня, като през 2015 г. над 80 % от украинците разполагаха с по-малко от 5 долара на ден.

Тогава Украйна разполагаше с пристанищна система – сега заради войната нищо не може да напусне пристанищата, а износът е спаднал до не повече от 40 процента от предвоенните нива. Оттук Куш прогнозира драматична девалвация на валутата, ако на вносителите бъде позволено да купуват чуждестранна валута на активен междубанков пазар.

За съжаление нещата „наистина са зле“. Този ход към „пазарно управлявана“ плаваща валута е точно това, което НБУ обяви няколко дни след повишаването на лихвения си процент. Валутните курсове започнаха да се повишават, въпреки че темповете на инфлация, както прогнозира Куш, продължиха да се увеличават. През юли НБУ премахна валутните ограничения върху различни вносни стоки, което допълнително увеличи обезценяването на валутата. „Основните печеливши“ от повишаването на лихвените проценти от НБУ и неизбежното обезценяване на валутния курс, пише Куш, „са структурите, които искат да изтеглят капиталите си от страната“.

Що се отнася до военните облигации, Куш прогнозира, че няма да има голям интерес към закупуването им, дори и доходността да бъде увеличена, тъй като лимитът на украинските вътрешни спестявания за тази цел вече е достигнат. Освен това несигурността за бъдещото поведение на украинския валутен курс прави подобен актив още по-малко привлекателен. Това, което би се купило, би трябвало да има много висок, над 30-процентов лихвен процент и би представлявало интерес само за краткосрочни местни и чуждестранни спекуланти. Междувременно, за да се плати за това, дупката в бюджета ще стане още по-голяма. Според изявление на НБУ от юли украинският държавен бюджет е получил по-малко от продажбата на облигации, отколкото е трябвало да плати на собствениците им.

Поради тази причина Министерството на финансите отказва да увеличи доходността на военните си облигации до астрономическата височина, която изисква лихвеният процент на НБУ. Ето защо покупките на военни облигации достигнаха рекордно ниското ниво от 79 млн. долара през трите седмици след повишаването на лихвения процент, тъй като другите активи станаха относително много по-привлекателни. Първият аукцион на държавни облигации през юли донесе малко над 4 млн. долара.

Фактът, че лихвеният процент на НБУ е по-висок от този на доходността на облигациите, продавани от финансовото министерство, създава друга опасна възможност – срив на украинската „облигационна пирамида“. Тази схема – популярна през целия период след 2014 г., но особено по време на пандемичните локдауни, когато лихвените проценти бяха особено ниски – се състоеше в закупуване на кредити на НБУ на цена около 5-6% и използването им за закупуване на по-високодоходни облигации на финансовото министерство с доходност около 11%. Това осигури на украинските банки лесни печалби, като двете най-големи украински банки инвестираха почти 40% от капитала си в тази финансова пирамида. Но всичко това се разпада, ако лихвените проценти на НБУ са по-високи от доходността на облигациите на НБУ. Всички украински банки, с изключение на две, зависят в една или друга степен от кредита на НБУ: този кредит съставлява 20-85% от почти една трета от всички задължения за погасяване на украинските банки.

Последният път, когато НБУ повиши лихвените проценти през 2015 г., започна т.нар. „банково падение“, при което над 60% от украинските банки фалираха и изчезнаха през следващите две години. Въпреки че МВФ похвали това закриване на „корумпираните банки-призраци“, много вложители загубиха парите си, а кредитите за бизнеса и потребителите станаха много трудни за получаване. Последното повишение на лихвите от страна на НБУ унищожи една банка само за ден, а останаха шестдесет и осем.

Както поради конкуренцията с новата лихва на НБУ, така и поради тежестта на погасяването на кредитите на НБУ, включени в огромната „облигационна пирамида“, банките влошиха условията за длъжниците, което доведе до вълна от оплаквания от страна на бизнеса и на населението като цяло. Лихвите за много предприятия се увеличиха с 15% за една нощ; прогнозите са, че лихвите по потребителските и бизнес кредитите ще нараснат към 25-40%, докато преди повишаването на лихвите те бяха по-близо до 15%.

В седмиците след инвазията Камарата на търговията и промишлеността обяви войната за форсмажорно обстоятелство: приет бе специален закон (№ 2120-IX), който забраняваше на банките да налагат глоби или санкции на длъжниците. Въпреки това банките заобикалят това, като просто увеличават лихвения процент. Един бежанец от района на Харков съобщава, че най-голямата украинска банка е започнала да използва пенсионните му фондове, за да погасява кредитния му дълг. Други, които са загубили работата си заради войната, се оплакват, че банките отказват да дават кредитни ваканции. Най-добрата оферта, която банките дават засега – само на хората в териториите, контролирани в момента от Русия – е анулиране на 30-40% от дължимата сума, но като останалата част все пак се изплаща с по-нисък лихвен процент. Има съобщения за тежки преговори, при които банките заплашват да блокират достъпа до активи в контролираните от Украйна територии на бизнесмени, които са загубили активите си в територии, които вече не се контролират от Украйна, и следователно не могат да плащат. От своя страна НБУ съвсем ясно заяви на чия страна е, когато законът 2120-IX излезе за първи път, като препоръча на физическите лица да постигнат индивидуално споразумение с банката си относно лихвените проценти по кредитите.

Положението на длъжниците продължава да се влошава, като на 7 юни една от най-големите украински банки обяви, че връща лихвените проценти по кредитите на довоенните нива (удвоявайки сегашните), позовавайки се на повишаването на лихвения процент на националната банка.

Обещания за бъдещето

Изправено пред такъв набор от икономически кризи, влошени от либералното им третиране, украинското правителство се придържа към това, което умее най-добре: да обещава, че чуждестранните донори ще разрешат тези проблеми. То обеща, че с чуждестранна помощ ще се субсидира 300-процентното увеличение на цените на газа, а конфискуваните от Русия чуждестранни активи ще се използват за възстановяване на жилищния фонд и за изплащане на кредитни субсидии. Дори като оставим настрана въпроса доколко е реалистично да се предположи, че Западът ще плати за монополизирането на украинския газов пазар, Wall Street Journal и швейцарското правителство ни казват, че е много малко вероятно конфискуваните руски активи да се окажат в ръцете на Украйна.

Видяхме, че западната помощ вече е недостатъчна за покриване на бюджетния дефицит на Украйна, което принуждава държавата да започне инфлационно печатане на валута. Сега дори тази финансова помощ изглежда е под въпрос: украинският министър на финансите потвърди съобщенията на западните медии, че Германия е блокирала заем от ЕС в размер на 9 млрд. евро за Украйна.

Най-вероятният резултат ще бъде, че при липса на чуждестранна помощ Украйна ще обяви ниски данъци в различни разкъсани от войната региони и ще чака инвеститорите да дойдат и да строят – решение, което вече беше предложено от различни кметове. Без съмнение обещанията на западните държави да възстановят Украйна ще доведат и до някои впечатляващи шоупроекти. За да дадем пример за това колко сериозно изглеждат тези предложения, Естония обеща да възстанови Житомирска област, която е само 33% по-малка от самата Естония.

Тази перспектива се прояви ясно на 7 юли, когато украинското правителство представи плана си за използване на хипотетичните 750 млрд. долара за възстановяване на икономиката. Очевидно 200-250 млрд. долара ще дойдат от чуждестранни безвъзмездни средства, а 200-300 млрд. долара – от чуждестранни заеми. Освен това 250 млрд. долара ще дойдат от частни инвеститори, които според правителството явно ще се стремят отчаяно да инвестират в една разрушена от войната страна, която харчи само 5 млрд. долара от фонда си за възстановяване за образование. Фактът, че още 5 млрд. долара ще бъдат похарчени за „подобряване на бизнес средата“ (по-нататъшна либерализация на трудовото законодателство?) и 200 млн. долара за антикорупционни органи и „корпоратизация на държавните предприятия“, допълнително показва дълбочината на вярата на правителството в силата на свободния пазар.

Въпреки че планът включва възстановяване на инфраструктурата, не се споменава нищо за водено от държавата възстановяване на украинския промишлен комплекс. Несъмнено се предполага, че „ефективните частни инвеститори“ ще се заемат с това с удоволствие. Ако те не го направят, окончателното превръщане на Украйна в деиндустриализиран източник на селскостопански стоки и работна сила е просто естествено – и в съответствие с либералните принципи за сравнителните предимства на всяка нация.

Вместо ефективни военни интервенции, правителството се придържа към старата си формула за оправдаване на настоящите жертви в името на обещаното благоденствие в ЕС. Влошаването на условията на труд, „европеизирането“ на цените на газа (но с украински заплати), „независимостта“ на централната банка от националните интереси на „нейната“ страна – всичко това се оправдава в името на блестящото европейско бъдеще или по-скоро евентуалното получаване на маргинален статут на страна-кандидатка за ЕС, какъвто Турция има от десетилетия. Украинските и международните медии не спират да ни напомнят, че тази война се води в името на „европейското бъдеще“ на Украйна – а какво са тези икономически жертви в сравнение с цялата кръв, пролята за този „велик идеал“?

ЕС има голям интерес да поддържа илюзията за „европейска интеграция“ на Украйна. В глобален контекст ЕС е все по-уязвим в икономическо отношение, с високи заплати и много по-високи енергийни разходи поради санкциите срещу Русия. През последните десетилетия много европейски държави стават все по-зависими от украинските работници мигранти, много от които са прогонени от Украйна именно заради безработицата и ниските заплати, създадени от мъдрите реформи на ЕС. Според централната банка на Полша 11% от растежа на БВП на страната в периода 2015-2020 г. се дължи на украинските мигранти. Не е изненадващо, че Полша винаги е била сред най-активните в насърчаването на „западния цивилизационен избор“ на Украйна, като полските дипломати бяха първите на Майдана през 2013 г. Интересно е, че планът на украинското правителство за реконструкция на стойност 750 млрд. долара включва високоскоростен влак от Украйна до Полша.

Голяма част от американската ленд-лийз помощ отива за подготовка на ЕС да приеме украинските мигранти. Чрез заплащане на жилища, езиково обучение и бюджетни помощи много от бежанците ще изберат да останат и да работят в ЕС. Това означава, че този аспект на помощта „за Украйна“ субсидира интеграцията на евтина, образована работна ръка, която няма да се върне или да печели пари в Украйна. За разлика от предишната миграция към ЕС, при която един член на семейството заминаваше и изпращаше обратно в Украйна пари, подлежащи на данъчно облагане, тази форма на миграция включва цели семейства, които стават граждани на чужди държави, плащащи данъци. Докато националната банка улеснява бягството на паричния капитал, „западните партньори“ правят всичко възможно да улеснят бягството на човешкия капитал.


от Пьотър Коротаев (Jacobin) - авторът пише за политическите движения, класовите отношения и икономическата политика в Украйна 

Той е Украинският Просто Киро. А също и шут юродив!

Да четат Маркс.