Иван Аладжов, доктор по право

ИСПАНСКИТЕ  СОЦИАЛИСТИ  -  ЕДНА  от  ПОСЛЕДНИТЕ  УСПЕШЕНИ  СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИ  ПАРТИИ

Днешната международна финансова криза, зародила се първоначално в САЩ, но създала вече остри социално-икономически проблеми в редица държави по света, не подмина и Иберийския полуостров. През последните няколко месеца, също както в северна Америка, испанският пазар на недвижими имоти буквално се срина, предизвиквайки най-тежката стопанска криза след влизането на Испания в Европейския съюз. Масово фалират големи строителни компании, а от конкурс са застрашени още хиляди други фирми. Съответно и безработицата постоянно расте, а социалистическото правителство се бори с все по-силен насрещен вятър. Но въпреки, че страната потъва все по-дълбоко във водовъртежа на глобалната финансова депресия, премиерът-социалист Хосе-Луис Сапатеро, който дълго време отказваше публично да признае, че страната му е в криза, все още може да бъде оценен като един от успешните леви политици на Стария континент. Именно поради това неговата социалистическа партия само преди няколко месеца отново съумя самостоятелно да състави правителство в Испания.

            За разлика от повечето западноевропейски държави, в които социалдемократическите и социалистическите формации, губещи през последното десетилетие електорална подкрепа, ако въобще успеят да дойдат на власт, най-често я упражняват в нетипични коалиции с дясно-центристки партии и то провеждайки антисоциална политика определено против интереса на обикновените граждани, които са техните избиратели. Тази фатална тенденция се обяснява с катастрофалния спад на доверие към тях от страна на привържениците им, след като този тип партии радикално се разделиха с традиционните си идеологически корени и се трансформираха в "модерни, леви, народни партии", прегърнали нашумелите през последните години либерални догми.

            Но дали и докога испанските социалисти ще съумеят да съхранят позициите си на успешна лява партия, след като днес в условията на тежка финансова криза, те посягат единствено към икономическия инструментариум на неолиберализма, това ще покаже бъдещето. А за да разберем характерните особености на испанската социалистическа партия и техния успех на последните избори през март 2008 г. е необходимо да се върнем назад в историята и да проследим нейното развитие до наши дни.

            Испанската социалистическа партия е учредена през 1879 г. от марксисткия интелектуален кръг "Nueva Federacion Madrilena" около Пабло Иглесияс и Aнтонио Гарсия първоначално под името "Partido Socialista del Trabajo". След формирането през 1888 г. на социалистическия работнически профсъюз "Union General de Trabajadores " - `UGT` ("Общ съюз на трудещите се") партията се преименува в "Partido Socialista Obrero Espanol" - `PSOE` ("Социалистическа работническа партия на Испания" - `СРПИ`). Това свое име тя е запазила и до днес.

            Първоначално, в слабо развитата, полуфеодална Испания на латифундистите, социалистите имат само ограничено влияние. В обширните селски райони на страната най-силна подкрепа имат анархистите, наброяващи над 2 милиона души. Макар и не организирани в партия и съответно без парламентарно представителство, те са основните по това време разпространители на прогресивни идеи и най-активни борци за социална справедливост. От всички леви сили те най-радикално поставят въпроса за социална революция в Испания. В началните години на 20-тия век анархистите са в основата на редица въстания и масови стачки, с които успяват да наложат някой трайни, социално-икономически промени, като напр. характерните за страната селскостопански и производствени кооперативи.[1] Най-силни са позициите им във високо индустриализираната провинция Каталуня и в преобладаващо селските региони на Валенсия, Арагон и Андалусия.

            За разлика от анархистите социалистическата партия дълго време остава слабопопулярна политическа сила с по-значително присъствие само в Астурия, Естрамадура, Леон и Ла Манча, в индустриалните центрове в Страната на баските на север, както и в столицата Мадрид. Тази специфична структура на испанския политически пейзаж се запазва в общи линии до 30-те години на миналия век.

            Първото си депутатско място в парламента социалистите печелят със своя основател Пабло Иглесияс едва през 1910 г. и чак след този закъснял пробив започва техния възход на испанската политическа сцена. По същото време анархистите се организират в хоризонтално структуриран профсъюз "Confederation National del Trabajo" - `CNT` ("Национална конфедерация на труда"), който за кратко време привлича над 2 млн. членове и без да е партийно обвързан се превръща в най-голямата и влиятелна работническо-селска организация на страната.

            През Първата световна война Испания запазва неутралитет и преживява икономически подем като доставчик на суровини за двата воюващи блока. Но печалбите от стопанското оживление не достигат до обикновеното население, а потъват в касите на богатите индустриалци и земевладелци. Значителна част от тях се прахосват и за колониални войни в северно Мароко и Западна Африка. Вследствие на непоносимата социална сегрегация на обществото и под влияние на Октомврийската революция, след 1917 година в Испания избухват редица бурни стачки, често инициирани и ръководени съвместно от социалисти и анархисти, като последните издигат значително по-радикални и революционни искания. Най-сериозни са вълненията в Барселона, където монархическото правителство въвежда извънредно положение и се стига до кървави сблъсъци с армията с много убити и ранени. Силата на бунтовете там се дължи и на обстоятелството, че работниците в Каталуня се борят освен за правата си, и за независимост на провинцията. Индустриалците реагират на социалните брожения със затваряне на фабрики, с масови уволнения, със жестоки репресии, особено срещу анархо-синдикалистите и с наемането на въоръжени банди, които нападат стачкуващите и избиват водачите им. Въпреки това управляващите не успяват да умиротворят каталунците и са принудени да приемат част от техните искания - освобождаване на политическите затворници и въвеждането на 8-часов работен ден. Така Испания се превръща в първата страна на света, която регламентира по съвременен начин продължителността на трудовия ден.

            Вследствие на размириците, за по-малко от 5 години след края на І-та Световна война в Испания се сменят общо 23 правителства. В социалистическата партия се оформят две противоположни крила. Левите около Антонио Гарсия категорично приветстват Съветската революция и се обявяват за присъединяването на партията към новосформирания Комунистически ІІІ-ти интернационал, а по-десните категорично се противопоставят на подобни идеи. В резултат от несъгласието на левите с позицията на сдържаност спрямо бушуващите в страната класови борби, части от младежката организация на `PSOE` учредяват през април 1920 г. първата комунистическа партия в Испания - "Partido Comunista Espanol". Година по-късно от социалистическата партия се отцепва и лявото й крило около Антонио Гарсия, което основава също комунистическа партия - "Partido Comunista Obrero Espanol" - `РСОЕ`. Останалата част от `PSOE` се присъединява към Социалистическия ІІ-ри интернационал. През ноември 1921 г. двете отцепили се от социалистите комунистически формации се обединяват и образуват "Испанската комунистическа партия" - `ИКП` ("Partido Comunista de Espana" - `PCE`). Но до началото на Гражданската война през 1936 г. `РСЕ` остава с незначително влияние и само с няколко хиляди партийни членове, но след това преживява истински възход.

            Вследствие на нестихващите социални вълнения и на нестабилността на държавата, военните, начело с генерал Мигел Примо де Ривера, през 1923 г. завземат властта с преврат. Военното управление продължава 8 години, до 1931 г. През това време левите организации като комунистите от `PCE`, и особено анархисткият синдикат `СNT` са подложени на тежки репресии. Техните ръководители са преследвани, убивани или принудени да емигрират. Вследствие на несекващото насилие на хунтата, в анархисткия профсъюз `СNT`, около радикалния синдикалист Буенавентура Дурути през 1927 г. се формира милитантно-революционния "Съюз на иберийските анархисти" ("Federation Anarquista Iberica" - `FAI`), който бързо набира няколко десетки хиляди члена и оперира впоследствие като въоръжено крило на `СNT`.

            През 1930 г. Испания е застигната от голямата световна депресия и неспособността на военния режим да се справи с нея окончателно го дискредитира. Декември същата година отново се стига до размирици. Този път се надига и републиканско настроената част от офицерството. Едрите земевладелци и индустриалците също се дистанцират от военното правителство и от монарха и заемат прорепубликанска позиция. Хунтата е принудена да обяви избори за пролетта на 1931 г., на които тя и подкрепящите я карлисти претърпяват съкрушителна загуба. Кралят Алфонс VІІІ абдикира и по този начин за следващите години се слага край на монархията в Испания.

            На първите републикански избори за парламент социалистите печелят най-много гласове, защото анархистите, които са без собствена партия, масово гласуват за тях. Така през 1931 г., 50 години след учредяването си, `PSOE` за първи път успява да състави в ляво-либерална коалиция с центристки републикански партии свое правителство начело с премиер - умерения социалдемократ Мануел Азаня. Своевременно ориентиралите се на страната на новопровъзгласената ІІ-а Испанска република латифундисти излъчват от своите среди за неин президент крупния земевладелец Алкала Замора. Изборите в стремящата се към независимост северо-източна провинция Каталуня печели учредената наскоро, в края на 8-годишното управление на военните, влиятелна, регионална, ляво-центристка партия "Esquerra Republicana de Catalunya" - `ERC` ("Републиканка левица в Каталуня").[2]

            Новото ляво-центристко правителство на Азаня идва на власт с обещание да превърне Испания в модерна и по-справедлива страна. Обществените проблеми, които чакат разрешение, са многобройни, но най-тежки са социалните. До 1931 г. испанската държава е защитник на правата само на най-богатата прослойка от обществото - на така наречените "горни 10 хиляди". За да бъдат подобрени условията на живот и на онеправданите съсловия, абсолютно наложително е да се ограничи доминантното влияние на традиционните до тогава политически елити: висшите военни, откъснали се от контрола на държавата, католическата църква, изградила културен монопол в обществото и богатите латифундисти. Неизбежно възниква въпросът и за преразпределение на селскостопанската земя, което е едно от най-важните предизборни обещания на левицата. Но новото правителство започва твърде колебливо с реформите, необходими за постигане на тези високи цели. И макар социалистите да се застъпват за колективизиране на земята, либералите от управляващата коалиция успяват да наложат своите искания - отнетата на латифундистите и църквата земя да им бъде заплатена. Парцелите се предлагат на безимотните селяни на пазарни цени, които те най-често не могат да платят, а банките им отказват кредит, защото те не притежават нищо, което да ипотекират. Поземлената "реформа" зацикля и подкрепата на селяните за правителството започва да залязва. Също така и новоприетите закони, които е трябвало да подобрят поне в правно отношение статута на работниците в индустрията, не се възприемат от тях като достатъчни. Още повече, че в тях е заложена скритата цел, да се ограничи влиянието на силните анархосиндикати.

            Неоправданите очаквания на бедните слоеве от населението пораждат нова вълна от селски и работнически бунтове. На много места се стига до въоръжени сблъсъци между членовете на анархисткия синдикат `CNT` и въоръжените сили на републиката. Анархистите се виждат предадени и потвърдени в своята оценка, че не е трябвало да подкрепят това правителство, след като то не провежда очакваните социални промени, а е само друга форма на управление на феодално-капиталистическата държава. Те се връщат към своите искания за ликвидиране на буржоазната държава, за социална революция и за изграждане на едно ново общество на "либерален комунизъм", без диктатура на която и да е класа над останалите жители. От другата страна на барикадата е заможното консервативно гражданство, църквата, индустриалците и латифундистите. Те също са обхванати от недоволство и започват да се страхуват от бунтуващите се народни маси, от центробежните тенденции в Каталуня и в Страната на баските, получили автономия и се обявяват за общество на дясна, профашистка диктатура, подобно на тази на Мусолини в Италия и на Салазар в Португалия. Заедно с военните, също недоволстващи заради орязаните им привилегии, през август 1932 г. те правят опит за преврат срещу републиканското правителство, който е осуетен от генерална стачка на анархистите. Стачките продължават и след потушаването на преврата, в протест срещу колебливостта и бездействието на правителството. Конфронтирана с вълната от народни протести, управляващата ляво-центристка коалиция между социалисти и либерали през септември 1933 г. се разпада. След сдаването на властта бившият премиер Азаня основава през 1934 г. партията "Izquierda Republicana" - `IR` ("Леви републиканци").[3]

            Проведените два месеца по-късно нови избори при сравнително ниска активност от 60 % завършват с неуспех за левите сили, тъй като анархистите този път не гласуват. Вотът е спечелен от ултрадесния съюз между  консервативната католическа формация `CEDA`, монархистите от `Испанско обновление`, буржоазната "Радикална партия", фракцията на латифундистите и няколко други националистически и клерикални организации. След съставяне на правителство десният съюз веднага анулира всички досегашни реформи и социални завоевания, колкото и незначителни да са те. Съкращават се образователните програми, повторно се обезщетяват латифундистите, които е трябвало да продадат земя, драстично се намалява нивото на заплащане на работниците, най-безцеремонно се уволняват протестиращите и се реабилитират пучистите от неуспелия военен преврат от предходната година.

            Тази безцеремонна политика провокира недоволството на народните маси и само месец след изборите, в анархистките бастиони Сарагоса, Валенсия и Андалусия избухват социални въстания и масови стачки. Бунтуващите се атакуват и католическата църква, която открито пактира с дясното правителство. Срещу въстаниците са хвърлени тежковъоръжени подразделения на армията, които безмилостно смазват съпротивата. Но стачните борби продължават и след това.

            Вследствие бруталното насилие на дясното правителство социалистическата партия `PSOE` и в още по-голяма степен нейният профсъюз `UGT`, който е набрал вече близо 1,5 милиона членове, радикално променят дотогавашния си реформаторски курс и открито се обявяват за социална революция. В този смисъл бившият министър на труда - левият социалист Ларго Кабалеро, говорител на марксисткото крило в `PSOE`, заявява: "Не е възможно в рамките на буржоазната демокрация да се реализира дори и частичка социализъм. Затова единствената надежда за народните маси днес е социалната революция."

            Въстанието избухва през октомври 1934 г. Социалистите обявяват генерална стачка, а техния профсъюз `UGT` въоръжава работниците в провинциите Каталуня и Астурия. И въпреки че, анархистите официално се дистанцират от тях, милитантни подразделения на техния профсъюз `CNT-FAI` в Астурия се присъединяват към въстаналите. Дясното правителство обявява военно положение и хвърля срещу бунтуващите се най-боеспособните части от армията - колониалният корпус от Мароко ("Маuro") и подразделенията на испанските Чужди легионери ("Tercio"), които десетилетия наред трупат опит в потушаване на въстания в испанска Африка, и които добиват печална слава но време на Гражданската война. С нечувана жестокост те помитат социалистическата революция - няколко хиляди синдикалисти са избити, около 10 000 ранени, а над 40 000 интернирани - между тях и видни политици като бившия премиер Азаня и социалиста Кабалеро. Арестуваните са натикани в концентрационни лагери, където ги изтезават, осакатяват и произволно екзекутират. Въпреки ожесточената конфронтация, Испанската октомврийска революция представлява само кратка прелюдия към кървавите събития, които тепърва предстои да се случат на Иберийския полуостров.

            Бруталността на армията при потушаване на революцията стряска дори коалиционерите от дясното правителство и заедно с тежкото икономическо положение на страната поражда сериозни разногласия между тях. В края на 1935 г. управляващата консервативна коалиция се разпада и десният президент Замора назначава за февруари 1936 г. предсрочни парламентарни избори. Паралелно с развитието на тези процеси, военните, участвали в потушаването на "Испанския октомври", начело с ген. Лопес Очоа, трескаво подготвят нов преврат, имайки благословията на църквата и подкрепата на най-десните политически сили - фашистката организация "Falanga Espanola" и близкия до нея синдикат "Juntas de Ofensiva Nacional Sindikalista - JONS", които впоследствие се сливат и образуват политическия гръбнак на авторитарния режим на генерал Франсиско Франко.

            Независимо от тежкия неуспех, испанската революция предизвиква сериозен подем сред левите сили в страната. В `Испанската комунистическа партия` се записват няколко десетки хиляди нови члена, достигайки достига състав от 100 000 души.[4] Тя формира свое военно крило "Milicias Antifasicistas Obreras y Campesinas" - `MAOC` ("Антифашистка работническо-селска милиция"), което начело с легендарния командир Енрике Листер е в основата на прославилия се 5-ти доброволчески полк към 11-та републиканска дивизия по време на Гражданската война. Освен възхода на `Испанската комунистическа партия`, няколко други по-малки, ултралеви формации се обединяват и през 1935 г. учредяват като независима алтернатива на свързаната с Москва традиционна компартия, нова ултралява партия, близка по идеи до анархистите: "Partido Obrero de Unificacion Marxista" - `POUM` ("Работническа партия на марксисткото обединение"), начело с бившия троцкист Андреу Нин. Със своите 70 000 члена тя става най-влиятелната партийно организирана лява формация в Каталуня.

            Предугаждайки задаващата се политическа конфронтация и за да не се повтори неуспеха от 1933 г., левите политически сили - социалистите от `PSOE`, техния профсъюз `UGT`, комунистите от `PCE`, ултралевите от `POUM`, анархистките синдикати `CNT-FAI`, "Левите републиканци" от Каталуня и на национално ниво, както и някои леви католически формации в началото на 1936 г. се обединяват в общ предизборен съюз - "Народен фронт" ("Frente Popular" - `FP`). От своя страна десните също се съюзяват в свое обединение - "Национален фронт" ("Frente Nacional" - `FN`). С оформянето на двата непримирими полюса облаците на политическия сблъсък над Испания застрашително се сгъстяват.

            Насрочените от президента Замора избори се провеждат на 16.2.1936 г. при сравнително висока изборна активност от 72 %. След редица оспорвания и от двете страни, за победител с около 400 000 гласа преднина или с 52 % е обявен съюзът на левите - "Frente Popular", за когото гласуват и анархистите. `Народният фронт` съставя правителство, начело със социалдемократа от `IR` Мануел Азаня, който през май 1936 г. е избран за президент на Испания. Първият акт на левия коалиционен кабинет е повсеместна амнистия за всички арестувани след октомврийската революция от 1934 г., както и възстановяване на отнетата автономия на Каталуня.

            Водеща лява партия в правителството на "Народния фронт" са социалистите от `PSOE`, които на изборите печелят най-много гласове и разполагат в новия парламент с 99 депутати. Свръхпропорционално спрямо постигнатите изборни резултати в правителството са представени ляво-центристките републикански партии, които разполагат с общо 162 депутата, и от февруари до есента на 1936 г. излъчват няколко бързо сменящи се умерено центристки кабинета. След есента на 1936 г. социалистите заемат по-доминираща позиция в правителството и издигат последователно двама свои министър-председатели. Комунистите от `PCE` разполагат с 17 народни представителя, а баските националисти - с 10. Десният национален блок "Национален фронт" печели 134 места в парламента, а независимите центристи - 45. От това разпределение на местата става видно, че двете по-леви партии в правителствената коалиция, комунисти и социалисти с общо 116 депутата от всичко 467 всъщност са в малцинство.[5] Без представители в парламента са `POUM` и анархистите, но въпреки това до пролетта на 1937 г. на тях са предоставени общо три министерски поста в кабинета на "Народния фронт". Тези две формации се обявяват за незабавно стартиране на революцията, за социализиране на промишлеността и на латифундиите в полза на заетите в тях. За разлика от тях социалистите и комунистите, които макар преди изборите изрично да са се обявили за радикални промени, на практика провеждат значително по-умерена социална политика и се въздържат от революционно преразпределение на собствеността на богатите. Това тяхно поведение се обяснява и с необходимостта да се съобразяват с мнението на центристките си коалиционни партньори. Освен това правителството внимава, с провеждането на една мащабна експроприация да не даде повод на все още влиятелните десни сили да се разбунтуват срещу републиката, както и Испания да не бъде тотално изолирано от Франция и Великобритания, които до момента провеждат политика на неутралитет, но и на блокада спрямо републиката. Много важно е също така и влиянието на Съветския съюз, единственият международен съюзник на републиканците (заедно с Мексико), който е обезпокоен от възхода на фашистите в Германия, Италия и Япония и изпитва опасения, че едно бързо национализиране на собствеността в Испания може допълнително да усложни противоречивите отношения с Франция и Англия. Ето защо и СССР упражнява чрез близката до него компартия `PCE` сдържащо влияние върху ултралевите сили в правителството на "Народния фронт", да не форсират социалната революция в Испания в навечерието на задаващата се нова световна война.

            Но `POUM` и анархистите, както и части от социалистическия профсъюз `UGT` възприемат изчакващата позиция на социалистите и на компартията като предателство спрямо своите привърженици, при положение, че те са подкрепили лявата републиканска коалиция при изричното условие, тя да проведе революционни преобразувания в полза на социално слабите слоеве на обществото. И докато социалистите имат лостове за влияние върху своя профсъюз `UGT` и успяват да го възпрат от революционни действия, `POUM` и анархистите започват в регионите, където имат мнозинство - най-вече в провинциите Арагон и Каталуня, самостоятелно да конфискуват имущество на богати индустриалци, земевладелци, на църквата и да го разпределят сред най-бедните и безимотните. Те поставят началото и на селскостопански и производствени кооперативи (в Арагон, например,  75 % от селското стопанство е кооперирано). Може да се каже, че с тези промени, в Испания се извършва всъщност първата в света анархистка социална революция.

            При радикалните действия, обаче, неминуемо се стига и до посегателство върху живота на представители на заможните слоеве и клероса, когато те се противопоставят на отнемането на собствеността им. Републиканското  правителство се опитва да се дистанцира от тези действия, изважда от кабинета министрите на `POUM` и на анархистите и изпраща в съответните региони гвардейци да връщат обратно отнетата собственост. При тези акции се стига до въоръжени сблъсъци с ултралевите милиции, при което има ранени и убити. Анархосиндикатите веднага отговарят с протестни стачки и блокират икономиката. Тези въоръжени стълкновения посяват семето на недоверие между ултралевите от `POUM` и анархистите, от една страна, и правителството на социалистите, комунистите и републиканците от друга, което по-късно ще се окаже пагубно за развитието на Гражданската война.

            Драматичният развой на събитията започва през лятото на 1936 г. Месеци наред анархистите предупреждават, че разполагат с информация за подготовката на военен метеж на колониалната армия в Мароко. Но републиканското правителство не реагира на предупрежденията. Анархисткият профсъюз `CNT-FAI`, който има голям брой привърженици и информанти сред войниците, още през пролетта на 1936 г. съобщава на кабинета дори точната дата на преврата. Анархистите настояват да се въоръжат работниците и селяните и да се подготвят за предстоящото стълкновение. Правителството на "Народния фронт" категорично отказва да стори това, страхувайки се от неконтролирани действия на въоръжените анархисти, като в последствие тази политика се оказва фатална за републиката.

            На 17.7.1936 г. Гражданска война в Испания избухва – антирепубликански части от армията се надигат и предприемат въоръжени действия срещу правителството. Но дори и след началото на пуча, правителството в Мадрид не се решава да раздаде оръжие на населението. Въпреки това анархистите и ултралевите са едни от първите, които оказват организирана съпротива на превратаджиите. Те атакуват полицейски участъци и армейски складове, самовъоръжават се и макар военно неподготвени се хвърлят срещу разбунтувалите се войскови подразделения и бързо успяват да ги неутрализират в източните провинции Каталуня, Арагон и Валенсия, където имат силна подкрепа сред населението. Въпреки ожесточената съпротива на доброволческите отряди, пропуснатите през съседна Португалия, с разрешението на местния диктатор Салазар, колониални военни части от Мароко и Западна Африка под командването на генерал Франциско Франко, заедно с разбунтували се поделения на редовната испанска армия бързо завземат централната, рядконаселена и слабо индустриализирана част на Испания. Цяла Естремадура и провинция Галиция на запад, части от Андалусия на юг, на север Кастилия и Навара буквално са прегазени за няколко седмици.

            Франко, получават решаваща за победите си помощ от чужбина: фашистка Италия на Бенито Мусолини предоставя над 70 000 души редовна армия (така наречените "Дивизии на черноризците"), нацистка Германия на Адолф Хитлер изпраща 20 000 немски войници - печално известният легион "Кондор", с най-модерното за времето си въоръжение. Френските националисти формират батальона "Жана д`Арк", Румъния изпраща своята "Желязна гвардия", а съседна, фашистка Португалия прехвърля 20 000 войници в подкрепа на франкистите. Общата чуждестранна помощ за генерал Франко възлиза на около 120 000 души редовна армия и над 1500 бойни самолета и 500 танка.

            Срещу тях се изправя остатъкът от лоялната републиканска армия, испанските доброволчески корпуси, левите партийни милиции и лошо въоръжените синдикални и анархистки отряди, подкрепени от 2000 военни съветници от Съветския съюз и около 40 000 високо мотивирани, но абсолютно неподготвени за широкомащабни военни действия доброволци - интербригадисти, комунисти и антифашисти от цял свят. Едва през есента на 1936 г. с помощта на масирани съветски военни доставки от общо над 800 бойни самолета и 600 танка, които Испанската република закупува срещу 500 тона злато, те успяват да спрат бързото настъпление на превратаджиите - в централна Испания пред Мадрид в планината Гуадарама,[6] на изток по границите на провинциите Нова Кастилия и Арагон и на север, в Страната на баските, но на по-малко от 100 км от Атлантическия океан. Но там републиканците са откъснати от останалите части и успяват да се задържат само до средата на 1937 г., когато след масивни бомбардировки над баски градове от германския легион "Кондор",[7] франкистите завладяват целия север. След прекършване на съпротивата и на последните републикански части в Страната на баските, военната хунта отнема автономния й статут и интернира привържениците на републиката.

[1]  Широкото разпространение на кооперативните стопанства и днес в Испания има своите корени именно в кооперативната традиция на анархистите.

[2]  Основателите на партията "Републиканка левица в Каталуня" - `ЕRC`, Ф. Луса и Луис Ховер, още същата година правят опит да провъзгласят независимостта на Каталуня, но са принудени от републиканското правителство да се задоволят със статут на разширена автономия в рамките на централната държава. След като лявото правителство в края на 1933 г. пада и на власт идва дясна коалиция, по време на социалната революция през есента на 1934 г. `ERC` повторно обявява независимост на Каталуня. След като въстанието е потушено, а ръководството на `ERC` арестувано, автономния статутът на Каталуня е отнет. След победата на "Народния фронт" през 1936 г., в който участва `ERC`, автономията на провинцията отново е възстановена. След края на гражданската война (1936-39 г.) партията е забранена и ръководството на `ERC` е принудено да емигрира във Франция. Но след окупацията й от германците през 1940 г. Луис Ховер е заловен, предаден на франкистка Испания и екзекутиран още същата есен в разположената на един от хълмовете около Барселона военна крепост Монтюк.

[3]  По време на въстанието на миньорите в Астурия през 1934 г. Мануел Азаня е обвинен от дясно-консервативното правителство в подбудителство, арестуван е и заточен на борда на военен кораб в пристанището на Барселона.

[4]  През 1937 г., по време на Гражданската война, броят на членуващите в "Испанската комунистическа партия" (`РСЕ`) бързо нараства, достигайки 1 милион, а този на социалистите намалява до 160 000. Новите членове на `РСЕ` са предимно от средите на интелигенцията и на държавните служители. А работниците и селяните най-често са привърженици на анархистите и на ултралявата партия `POUM`.

Ако при тези условия в началото на 1937 г. са били проведени нови избори, резултатите и разпределението на местата в парламента са щели да бъдат много по-благоприятни за `РСЕ`, която най-вероятно е щяла да има и най-много депутати. Но за да не се разпадне "Народния фронт" компартията не издига иск за нов вот, който по-реално би отразил настроенията всред народа след началото на военния пуч на франкистите.

[5]  Ако след началото на военния преврат срещу републиканското правителство са били проведени нови избори, резултатите са щели да бъдат значително в полза на левите партии, вследствие на масовото олевяване на испанското общество по време на Гражданската война.

[6]  Следите от тежките битки около Мадрид могат да се видят и днес - така например в планината Гуадарама на много места и сега личат окопите по склоновете, също и в Толедо (на юг от Мадрид) по каменните стени на зданията още се виждат следите от куршуми и шрапнели, а отвъд реката Тахо още си личат вкопаните по билата на хълмовете гнезда на артилерията, която е обстрелвала града.

[7] Символ за този нов начин на водене на война чрез бомбен терор над цивилното население се превръща баския град Герника, напълно разрушен от германското "Луфтвафе" на 26.4.1937 г., при което загиват няколко хиляди невинни граждани. По времето на управлението на ген. Франко това престъпление е държано умишлено в забвение. Едва преди няколко години Германия официално се извини за този терор на жителите на града.